Белият щъркел (Ciconia ciconia) е вид едра птица, представител на семейство Щъркелови. Гнезди и отглежда потомството си в Европа (включително и България), Северна Африка, Близкия изток и Централна Азия. Извършва сезонна миграция в Субсахарска Африка, Западна Индия и по-рядко в южните части на Арабския полуостров.
Възрастната птица има характерен вид с почти напълно бяло оперение, черни махови пера, дълъг врат, дълги червени крака и дълъг червен заострен клюн. Дължината на тялото от върха на клюна до края на опашката е 100 – 115 cm, а размахът на крилете е 155 – 215 cm. Формата и размерът на крилете помагат при миграциите на дълги разстояния, като позволяват на птицата да се рее и да използва топлите въздушни течения, за да пести енергия.
Видът е синантропен и гнезди в селища или в непосредствена близост до тях. Изгражда гнездата си върху комини, стълбове от електропреносната мрежа, покриви, паметници и все по-рядко върху стари изсъхнали дървета. Гнездото е с големи размери, ежегодно се ремонтира и освен за гнездене на белия щъркел служи за подслон на други видове дребни птици. Образува постоянни двойки, които ежегодно отглеждат по едно поколение от 1 до 6 малки. Малките за няколко месеца укрепват и отлитат с родителите си при есенната миграцията на юг.
Промените в околната среда в районите на гнездене и зимуване имат силно въздействие върху оцеляването на вида. Осигуряването на спокойствие на птиците при извършването на миграциите и по местата за почивка по маршрута е също от решаващо значение за ограничаване на смъртността при изтощителните прелети. Макар и добре познат, поради близкото си съжителство с човека, белият щъркел е изключително чувствителен вид. В продължение на столетия той успява да живее съвместно с хората и отново човешката дейност се оказва решаващ фактор за съществуването на вида.
Над България преминава най-големият миграционен поток на вида към Африка и обратно. Тук се събират птиците от източната миграционна популация и образуват огромни ята, които почиват и набират сили на няколко места по Българското Черноморие.
Белият щъркел носи разнообразна символика при различните народи, които са водили съвместен живот с него в продължение на столетия. Приема се, че носи семеен уют и щастие за дома, над който гнезди. Символ е на плодородието и родителските грижи. Щъркелът е хищник, като основната му плячка са дребни гризачи, които са вредители по полските култури. Счита се, че оказва пряко въздействие върху осигуряването на храната за хората. Ежегодните миграции, водещи до изчезването на птиците в края на лятото и повторната им поява след края на студената зима, са предпоставка за възникването на множество митове. Щъркелът е птицата, която за българите символизира идването на пролетта. Обичаят на носенето на мартеници е също свързан с белия щъркел. Който види щъркел, трябва да свали мартеницата си и да я остави под камък или завърже на разцъфнало клонче.
Класификация Белият щъркел е една от многото птици, описани през 1758 г. от шведския натуралист Карл Линей Тогава той нарича птицата с името Ardea ciconia. През 1760 г. френският зоолог Матюрен Жак Брисон отделя вида в нов род Ciconia. И двете имена – видовото и родовото, cǐcōnia, произлизат от латинската дума за щъркел. Птицата е наречена с това име в трудовете на Хораций и Овидий. Белият щъркел има два подвида: Ciconia ciconia ciconia – основният подвид описан от Карл Линей през 1758 г. Гнезди в Северозападна Африка голяма част от Европа и западните части на Азия. Малка популация от този подвид гнезди в Капската провинция на ЮАР в най-южните части на Африка. В края на лятото мигрират в Субсахарска Африка, където презимуват.Elliott 1992, pp. 460 – 61. Незначителна част от птиците зимуват в Индия. По данни от 1999 г. (Schulz) източната миграционна популация наброява 552 000 птици с около 132 718 – 134 718 гнездящи двойки, а числеността на западната възлиза на 112 000 птици с 29 866 гнездящи двойки. Ciconia ciconia asiatica – този подвид е описан от руския зоолог Николай Северцов през 1873 г. Представителите му гнездят в Туркестан, а зимуват в райони от Иран до Индия. Те са малко по-едри от основния подвид, а по численост са значително по-малко. По данни от 1999 г. (Shernazarov) гнездящите двойки на този подвид възлизат едва на 1450 броя.
До 1992 г. към вида на белия щъркел е причисляван и трети подвид Ciconia ciconia boyciana (Swinhoe, 1873). Същият е отделен като самостоятелен вид Ciconia boyciana (Hancock et al. 1992) с името Далекоизточен или Черноклюн щъркел. Eastern European White Stork Populations: Migration Studies and Elaboration of Conservation Measures, Willem Van den Bossche in collaboration with Peter Berthold, Michael Kaatz, Eugeniusz Nowak & Ulrich Querner, pdf-формат, (Посетен на 13 септември 2011 г.)
Изкопаеми останки Фосилни останки от щъркелова птица са открити на остров Русинга в езерото Виктория, Кения. Те са от миоцен на възраст 24 – 6 милиона години и представляват дистален край на дясна раменна кост от ранен представител на бял или черен щъркел. Останките не могат да бъдат класифицирани с точност поради близкото устройство на тялото и големина на двата вида. Други сходни останки са открити и на остров Мабоко от Среден Миоцен. В България субфосилни находки от среден и късен холоцен са намерени от палеоорнитолога проф. Златозар Боев в няколко древни селища – Долнослав (Асеновградско), Кабиле (Ямболско), Вила Армира (Ивайловградско), крепостта Баба Вида и други.Боев, З. 1999. Неогенски и кватернерни птици (Aves) от България. – Национален природонаучен музей, БАН. С., Дис. за пол. на н. ст. „доктор на науките“. Т. I. Основна част. 1 – 243. Т. II. Приложение 1 – Фигури. 1 – 135. Т. II. Приложение 2 – Таблици. 1 – 108.
Физиологични особености Белият щъркел е голяма птица. Тя е с дължина на тялото 100 – 115 cm, размах на крилете 195 – 215 cm и тегло 2,3 – 4,54 kg.Hancock & Kushan, Storks, Ibises and Spoonbills of the World. Princeton University Press (1992), ISBN 978-0-12-322730-0 Както всички представители на семейството има дълги крака, дълга шия, и дълъг, прав, заострен клюн.Elliott 1992, p. 437. Представителите на двата пола са идентични на външен вид, с тази разлика, че мъжките са по-големи от женските. Перата на тялото са бели, а по крилете са черни. Черният цвят на оперението се дължи на пигмента меланин. Гръдните пера са дълги и накъдрени, като така образуват своеобразна грива, която се използва от някои индивиди при ухажването. Ирисите са матово кафяви или сиви, а околоорбиталната кожа е черна. Възрастните птици са ярко червен клюн и червени крака, оцветяването на които се дължи от каротиноиди в диетата. В някои части на Испания е установено, че пигментацията на клюна и краката се дължи на пигмента астаксантин. Той попада в птиците от рака Procambarus clarkii, който е привнесен за Испания вид. Червеният цвят при такива щъркели е значително по-ярък, като дори голишарчетата имат червена пигментация на клюна.
Подобно на други сродни видове, крилата на белия щъркел са дълги и широки и дават възможност на птицата да се рее при полет.Elliott 1992, p. 438. Размахването на крилете е плавно и постоянно. При полет шията е изпъната напред, а дългите крака са изпънати назад. като леко излизат зад перата на опашката. По земята върви бавно и със стабилно темпо при изпънат нагоре врат. В случаите, когато си почива, извива врата си, като поставя главата под крило.Cramp 1977, p. 328. Линеенето не е добре проучено, но изглежда че се извършва през цялата година, като основните махови пера се заменят през размножителния сезон.
При излюпването си голишарчетата са частично покрити с къса, рядка, белезникава перушина. Около седмица по-късно тя се заменя с по-гъста перушина от вълнест бял пух. На около триседмична възраст израстват и черни махови пера. Краката на новоизлюпените са сиво-черни, като с напредване на възрастта стават червени. Подобно е положението и с клюна – при излюпването е черен с кафеникав връх. Макар че оперението на младите птици при отделянето от родителите е подобно на тяхното, то носи все още следи, че птицата е млада. Краката и клюнът не са така ярко зачервени, а върхът на клюна продължава да бъде тъмен. Младите бели щъркелчета получават оперение като на възрастна птица едва към втората си година.Van den Bossche 2002, p. 11.
Разпространение
По приблизителни оценки на числеността на вида се смята, че Полша е страната, в която гнездят около 25% от популацията му. По данни от 2004 г. в страната гнездят 52 500 двойки. В съседните на нея страни числеността на вида е също голяма – в Украйна са около 12 – 18 хил. двойки, в Беларус 10,5 – 13 хил. двойки. В Литва числеността им е около 10 хил. двойки, като този показател я прави страната с най-гъстата популация на бели щъркели. В Латвия те наброяват 8,5 хил. двойки, а на север в Естония намаляват до около 4 хил. В Германия гнездят около 3400 двойки, като 3000 от тях са на територията на бившата ГДР. В страните от Югозападна Азия Турция е страната с най-многочислената популация – 15 – 35 хил. двойки. От западната миграционна популация (по оценки от 2008 г.) най-многочислени са представителите в Испания (14 хил. двойки) и Португалия (10 хил. двойки). Макар в миналото в Дания гнездящите двойки да са били около 4 хил. то през 1995 г. те наброявали едва 5, а през 2005 г. двойките вече са три. През 1980-те години броят на белите щъркели в долното течение на река Рейн драстично намалява и видът е на ръба да изчезне. Благодарение на програми за реинтродукция, както тук, така и в съседни региони, числеността на двойките бели щъркели се увеличава, като в началото числеността им е достигнала до: Нидерландия (9 – 12), Италия (30) и Швейцария (120 – 160). През 2008 г. броят на белите щъркели в Нидерландия е бил около 700 двойки. Подобни програми за реинтродукция на вида действат и в Швеция и Швейцария.
Известни са няколко двойки бели щъркели, които гнездят в крайните южни части на Африка, които са нормални обитатели в район, който частично се покрива със зимните местообитания на мигриращите представители. Tititudorancea.com, White Stork Никога обаче гнездящите двойки в ЮАР не са надвишавали 10. Първата гнездяща двойка е забелязана през 1933 г. в околностите на градчето Оудсхорн. The Avian Demography Unit undertakes bird research in partnership with BirdLife South Africa , ON THE TRACK OF THE WHITE STORK IN AFRICA, Les Underhill, University of Cape Town, pdf-формат, (Посетен на 15 септември 2011 г.) До 1940 г. птиците давали потомство, след което двойката изчезнала. Следващата гнездяща двойка била забелязана в околностите на Бредасдорп, като в края на 1950-те години станали 4. През 2000 г. тук останала само една двойка. В периода 1960 – 1976 г. една двойка е гнездяла в района на Мосъл Бей. В средата на 1970-те в зоопарка на Кейптаун бели щъркели изграждат гнездо върху клетките на животните. През 1975 г. дори гнездото се намирало над клетката на лъвовете. През годините местоположението на гнездата се меняло, променяла се е и числеността на гнездящите двойки. През 2000 г. те се увеличили до 5, като едно от гнездата се намирало над клетката на пантерите. Няма данни обаче дали поколението на гнездящите в ЮАР двойки извършва сезонни миграции към Европа или остава в Африка.
Скитащи или прелитащи екземпляри на вида могат да бъдат наблюдавани и на север от районите на гнездене – във Финландия, Великобритания, Исландия, Ирландия, Норвегия и Швеция, както и Азорските острови и Мадейра.
Интересен факт е, че във Великобритания през 2004 г. е наблюдавана за пръв път да гнезди двойка от близо 600 години. Това става в графство Западен Йоркшър. За последен път гнездящи щъркели в Британия са наблюдавани през 1416 г. на катедралата Сейнт Джайлс в Единбург. BBC, Storks set to end 600-year wait (Посетен на 9 септември 2011 г.) The Guardian, Storks in Yorks Rare birds nest after 600-year absence (Посетен на 9 септември 2011 г.)