Конституция

Конституцията (или основен закон) е върховен закон и другите закони не могат да ѝ противоречат.

Значението на термина конституция се е променяло (развивало) през вековете.

Конституция се нарича основният закон на държавата, който установява принципите на управление – формата, структурата и процедурите на държавните и местните органи, икономиката и обществото и отношенията между държавата и гражданите. В този (формален) смисъл всяка държава има конституция. Поначало тези принципи са подредени в писмен документ.

Систематизирано и обобщено може да се каже, че конституцията: е систематизирана съвкупност от правни норми, имащи най-висок ранг; регулира основния правов ред в държавата относно нейната форма, структура и организация; установява и урежда отношението „държава-гражданин“. е създадена на основата на общественото съгласие и по особен ред.

Конституцията е правно нормативно произнасяне с най-висока сила по основните ценности и по основните принципи за упражняването на властта в държавата.

Материалното понятие за конституция посочва двата задължителни елемента на конституцията – разделение на властите и гаранция на правата на гражданите. Това съвременно разбиране се изгражда едва от края на 18 век с движението за конституционализъм.

Конституциите могат да се отнасят до различни типове политическо организиране – както на наднационално ниво (Европейски съюз), така и на федерално (САЩ), на държавно, на щатско ниво (Конституция на Масачузетс) или на други вътренационални нива.

Понякога, особено в англоезичния свят, където липсват по-подходящи думи, се говори за „конституция“ на търговски обединения, корпорации, доброволчески асоциации.

Конституция на България

Първата българска конституция е приета на 16 април 1879 г. от Учредителното събрание във Велико Търново. Тя остава в сила до 1947 г., когато е приета „Конституция на Народна република България“, или още известна като Димитровска конституция, по-късно заменена 1971 г. от т.нар. Живковска конституция. С падането на комунизма е приета нова конституция, която изоставя наименованието „Народна“, това е конституцията от 13 юли 1991 г., приета от VII велико народно събрание, която е и действаща. Тя се състои от 169 члена, подредени в 10 глави плюс преходни и заключителни разпоредби.

История и развитие Ранни конституции

През 1877 г. разкопки на Ернест дьо Сарзек в съвременен Ирак, откриват доказателства за най-ранния известен правосъден кодекс, издаден от шумерския цар Урукагина от Лагаш от около 2300 г. пр.н.е. Може би най-ранния пример за законник на управлението, самият документ все още не е открит, но е известно, че той позволява някои права на гражданите. Например, известно е, че той освобождава от данък вдовиците и сираците, и защитава бедните от лихварството на богатите.

След това, много владетели и държави управляват чрез специални кодекси от писани закони. Най-старият съществуващ такъв документ изглежда е законникът на Ур-Наму от Ур (от около 2050 г. пр.н.е.). Някои от по-известните древни кодекси включват този на Липит Ищар от Исин, законника на Хамурапи от Вавилон, хетските закони, асирийските закони и Мойсеевия закон.

Атина През 621 г. пр.н.е. са написани Драконовите закони – кодифицираните жестоки устни закони на града държава Атина. Този кодекс предписва смъртно наказание за много нарушения (в днешно време някои особено тежки правила често са наричани „драконовски мерки“). През 594 г. пр.н.е. Солон, управител на Атина, създава новите Солонови закони. Те облекчават тежестта на тези, които работят, и определят, че мястото в управляващата класа се основава по-скоро на богатството (плутокрация), отколкото по рождение (аристокрация). Клистен реформира атинската конституция и я поставя на демократична основа през 508 г. пр.н.е.

Аристотел (ок. 350 г. пр.н.е.) е първият в писаната история, който прави формално разграничение между обикновеното право и конституционното право, създавайки идеите на конституцията и конституционализма и се опитва да класифицира различните форми на конституционното управление. Най-основното определение, което той използва за описване на конституцията в общи линии е „разпределението на службите в държавата“. В творбите си „Конституцията на Атина“, „Политика“' и „Никомахова етика“, той изследва различните конституции, включително тези на Атина, Спарта и Картаген. Той класифицира едновременно тези, които счита за добри и тези, които счита за лоши конституции, и стига до заключението, че най-добрата конституция е смесена система, включваща монархически, аристократични и демократични елементи. Той също така прави разграничение между граждани, които имат право да участват в държавното управление и неграждани и роби, които нямат.

Древен Рим В началните години на Принципата в Древния Рим по-голямо значение имат сенатусконсултите (законови източници, издавани от римския сенат), но през 2 и 3 век императорите започват да афишират властта си и постепенно като законов източник се налагат императорските конституции. Според Гай „Constitutio principis est quod imperator decreto vel edicto vel epitola constituit“ (1, 5), като към тях се прибавяли и мандатите (главно административен характер). Едиктите (ръководни правила извън квиритското право) на императора имали сила върху цялата територия, докато декретите и рескриптите се издавали по определени казуси. Йерархическата позиция на органа, който ги издава и частичното им публикуване им придават обаче обща сила. С декретите императорът решавал правен спор, а с епистолите (рескриптите) отговарял на отделни запитвания.Андреев, проф. Михаил. Римско частно право. 5 прер. изд. С: НиИ, 1975.* АНДРЕЕВ, проф. Михаил. Римско частно право. 5 прер. изд. С: НиИ, 1975.

Според Джордж Мусуракис се касае за четири (а не три) вида закони и решения: edicta, mandata, decrera и rescripta.The historical and institutional context of Roman law, George Mousourakis, 2003, стр. 243 – Гугъл книги

По времето на Домината разликите между отделните видове конституции се обаче загубват.

Други През 3 век пр.н.е., Едиктите на Ашока поставят началото на конституционните принципи в Древна Индия.

В древногерманските земи, голяма част от германските племена, които запълват властовия вакуум, оставен от Западната Римска империя през ранното Средновековие, кодифицира законите си. Един от първите записани германски племенни закони е вестготския „Законник на Ойрих“ (471 г.). Той е последван от Lex Burgundionum, прилагащ отделни закони както на германците, така и на римляните; Lex Alamannorum и Салическия закон на франките, всичките писани след 500 г. През 506 г., Breviarum (или Lex Romana) на Аларих II, крал на вестготите, приема и консолидира Codex Theodosianus с различни ранни римски закони. Системите, които се появяват малко по-късно, включват Edictum Rothari на ломбардите (643 г.), Lex Visigothorum (654 г.), Lex Alamannorum (730 г.) и Lex Frisionum (ок. 785 г.). Всички тези континентални кодекси са написани на латински език, докато англосаксонският е използван за тези на Англия, като се започне със Законите на Етелберт (602 г.). Около 893 г., Алфред Велики комбинира този и два други по-ранни саксонски кодекса, с различни християнски правила.

Японската 17-членна конституция, написана през 604 г., най-вероятно от принц Шотоку, е ранен пример за конституция в азиатската политическа история. Повлиян от будистки учения, документът се фокусира повече върху морала на обществото, отколкото върху институциите на управлението и остава забележителен ранен опит за държавна конституция.

Конституцията на Медина (, Ṣaḥīfat al-Madīna), известна също като „Хартата от Медина“, е изготвена от ислямския пророк Мохамед. Тя представлява официално споразумение между Мохамед и всички по-важни племена и родове в град Ятриб (по-късно известен като Медина), включващи мюсюлмани, евреи и езичници.See: Reuven Firestone, Jihād: the origin of holy war in Islam‎ (1999) p. 118; „Muhammad“, Encyclopedia of Islam OnlineWatt. Muhammad at Medina and R. B. Serjeant „The Constitution of Medina.“ Islamic Quarterly 8 (1964) p.4.

Документът е изготвен с изричната загриженост за слагане на край на племенните сблъсъци между клановете в Медина. За тази цел, той създава редица права и отговорности за мюсюлманските, еврейските и езическите общности на Медина, привеждайки ги в лоното на една общност – Умма.R. B. Serjeant, The Sunnah Jami'ah, pacts with the Yathrib Jews, and the Tahrim of Yathrib: Analysis and translation of the documents comprised in the so-called „Constitution of Medina. Bulletin of the School of Oriental and African Studies, University of London, Vol. 41, No. 1. 1978), page 4.

Точната датировка на конституцията на Медина е спорен въпрос, но като цяло учените са съгласни, че е написана малко след Хиджра (622 г.).Watt. Muhammad at Medina. pp. 227 – 228 Уат твърди, че първоначалното споразумение е написано малко след Хиджра и документът е изменен по-късно, по-точно след битката на Бадр (втора година от Хиджра = 624 г.). Сарджънт твърди, че конституцията в действителност се състои от осем различни договора, които могат да бъдат датирани според събитията, тъй като е ясно, че първия договор е написан малко след пристигането на Мохамед. R. B. Serjeant. „The Sunnah Jâmi'ah, Pacts with the Yathrib Jews, and the Tahrîm of Yathrib: Analysis and Translation of the Documents Comprised in the so called 'Constitution of Medina'.“ in The Life of Muhammad: The Formation of the Classical Islamic World: Volume iv. Ed. Uri Rubin. Brookfield: Ashgate, 1998, p. 151. Уелхаузен твърди, че тя трябва да се датира към първата година на пребиваването на Мохамед в Медина, преди битката на Бадр през 624 г. Уелхаузен основава настоящото твърдение на следните три съображения; първо, Мохамед е много неуверен в собственото си положение; второ, той приема езическите племена в рамките на Умма; и трето, той поддържа еврейските кланове като клиенти. виж Wellhausen, Excursus, p. 158. Дори Моше Гил, скептично ностроен към ислямската история, твърди, че тя е написана в рамките на пет месеца от пристигането на Мохамед в Медина. Moshe Gil. „The Constitution of Medina: A Reconsideration.“ Israel Oriental Studies 4 (1974): p. 45.

Конституцията ефективно установява първата ислямска държава. Конституцията основава сигурността на обществото, религиозните свободи, ролята на Медина като харам или свещено място (забранени са всички форми на насилие и оръжия), сигурността на жените, стабилни племенни отношения в Медина, данъчната система за подкрепа на общността по време на конфликти, параметрите за външнополитически съюзи, система за предоставяне на защита на физическите лица, съдебната система за разрешаване на спорове, и също така регулира изплащане на кръвнина (плащане между семействата или племената за убийството на едно лице, вместо закона на талиона („око за око“).

В Уелс, Cyfraith Hywel е кодифицирана от Хиуел Да около 942 – 950 г.

В Русия, Правда Ярослава, изготвена първоначално по времето на Ярослав Мъдри, е приета от Велики Новгород около 1017 г., а през 1054 г. е включена в Руская правда и се превръща в закон за цяла Киевска Рус. Тя е оцеляла само в по-късни издания от 15 век.

При ирокезите, Гаянашагова, устната конституция на ирокезката нация, известна също като „Великия закон на мира“, установява система на управление, при която вождовете на племената от ирокезката лига взимат решения въз основа на всеобщ консенсус, след дискусии, започнати от едно от племената.

Някои историци, включително Доналд Грайнд, Брус Йохансен и други вярват, че конституцията на ирокезите вдъхновява Конституцията на САЩ – нещо, което през 1988 г.е признато от резолюция на Конгреса на САЩ.