Междусъюзническата или Втората балканска война е въоръжен конфликт между България, от една страна, и Сърбия, Гърция, Черна гора, Румъния и Османската империя, от друга, през лятото на 1913 година.

Причина за войната е спорът между членовете на Балканския съюз за разпределяне на земите, отнети от османците по време на Първата балканска война. Бойните действия избухват в Македония след безуспешен опит на 2-ра и 4-та българска армия в нощта на 16 срещу 17 юни да изтласкат сръбските и гръцките войски от оспорваните територии. След ожесточени боеве при Кочани и Кукуш в първите дни на войната българите са принудени да отстъпят на изток покрай Брегалница и на север покрай Струма. В стремежа си към териториално разширение за сметка на България на 28 юни Румъния се включва в конфликта на страната на нейните противници. На 6 (19) юли се намесва и Османската империя, чиито войски преминават граничната линия Мидия - Енос и завземат Одрин. В резултат на сраженията при Калиманци и Кресненския пролом настъплението на сърби и гърци в Македония е спряно, но междувременно румънските войски прекосяват Дунав, достигат околностите на София и принуждават българското правителство да иска примирие.

С Букурещкия мирен договор от 28 юли България е принудена да отстъпи на бившите си съюзници по-голямата част от Македония, а на Румъния – Южна Добруджа. Сърбия и Гърция затвърждават и разширяват придобивките си от Първата балканска война, в резултат на което почти удвояват териториите си. С Цариградския договор Османската империя си връща Източна Тракия. Населението в завладените земи е подложено на етническо прочистване, стотици хиляди българи, гърци и турци са принудени да напуснат домовете си в Македония и Тракия.

Мирните договори не решават противоречията между балканските страни. Значителните разходи и жертвите, дадени във войната, засилват тяхната икономическа и финансова зависимост от големите европейски държави. С избухването на Първата световна война (юли 1914 година) военните действия на Балканите са подновени.

Причини

Резултати от Първата балканска война

През есента на 1912 година страните от Балканския съюз завоюват почти всички европейски владения на Османската империя (без Одрин, който е превзет през март 1913 година, Цариград, Галиполския полуостров и части от Албания и Епир). Македония е фактически разделена на три части, заети съответно от български, сръбски и гръцки войски. Идеята за автономия на областта е отхвърлена по време на мирните преговори в Лондон през декември същата година. Лондонският мирен договор, подписан на 17 май 1913 година, оставя нерешен въпросът за подялбата ѝ.

Спор между съюзниците

Статуквото, оформено в хода на Първата балканска война, е възприето отрицателно в България. Сръбските и гръцките власти, установили се в по-голямата част от Македония, се заемат да изкоренят българското влияние от там (чрез закриване на училища и църкви, преследване на ВМОРО). Опирайки се на българо-сръбския договор отпреди войната, българското правителство настоява да получи от сърбите поне т. нар. „безспорна“ зона (югоизточно от линията Крива паланка – Струга) и арбитраж от руския император за „спорната“ зона (със Скопие и Дебър). Въпреки че в довоенните договорености с гърците липсват териториални клаузи, София има претенции и към тях заради Солун и Костур в Македония и островите Тасос и Самотраки в Егейско море. Българските искания се обосновават отчасти с довода, че населението в някои от въпросните територии е преобладаващо българско, отчасти с твърдението, че българската армия е изнесла основната тежест на войната срещу османците, сражавайки се срещу главните им сили по направлението към Цариград, и е дала най-много жертви в сравнение с останалите съюзници.

От своя страна, Сърбия настоява за ревизия на договора си с България, така че да задържи не само „спорната“ зона, но и останалите македонски територии, завзети от войските ѝ – на изток до Щип и на юг до Лерин. Един от главните аргументи на Белград е, че София не е изпълнила първоначалните си задължения по двустранната военна конвенция и вместо 100-хилядна войска е отделила за Вардарския оперативен театър само една дивизия (Седма пехотна рилска дивизия). Така сръбската армия е била принудена да поеме основната роля за прогонването на османците от Македония (вижте Кумановска битка), а след това е подпомогнала българите при обсадата на Одрин. Друг аргумент на сръбската страна е, че съгласно предварителната подялба на османското наследство, тя е трябвало да получи адриатическото крайбрежие до Драч. По време на Лондонската конференция обаче, Италия и Австро-Унгария принуждават сърбите да се оттеглят от тези земи, на които се създава самостоятелна албанска държава. Сръбското правителство, въпреки че клауза от договора с България предвижда военна помощ срещу австро-унгарците, решава да не изостря конфликта с тях и отстъпва пред дипломатическия натиск.;

Доводът, върху който Сърбия и Гърция са единодушни, е, че в резултат на победите си над османците, България постига твърде голямо разширение в Тракия и на северния бряг на Егейско море, а допълнително уголемяване на българските територии би довело до нарушаване на баланса на силите в региона в нейна полза. Видни сръбски етнографи и филолози (Йован Цвиич, Александър Белич) оспорват тезата за българския характер на Македония. В Атина също не приемат етническия аргумент на София. В пределите на Източна Македония и Одринска Тракия, попаднали под българска власт, има многолюдни гръцки общини, които настояват за присъединяване към гръцката държава. Гръцкото правителство смята за свои сънародници и т. нар. „славяногласни елини“, наричани в България „българи-патриаршисти“.

Образуване на антибългарска коалиция Българи и гърци се опитват да уредят общата си граница скоро след сключването на Чаталджанското примирие. Паралелно с преговорите за мир с османците, през декември 1912 година гръцкият министър-председател Елевтериос Венизелос предлага на българския пратеник в Лондон Стоян Данев границата да минава по долното течение на Струма. България отклонява предложението, настоявайки да получи Солун.Стателова, Попов, Танкова, стр. 471 При посещението си в Белград на 23 януари 1913 година Венизелос влиза в преговори със сръбския министър-председател Никола Пашич за гръцко-сръбска граница в Македония.

На 9 февруари Пашич иска от българския министър-председател Иван Евстратиев Гешов преразглеждане на териториалните клаузи на българо-сръбския договор в полза на Сърбия, но среща отказ. На 12 май сръбското искане е повторено в официална нота до София и публично заявено в реч на Пашич пред Скупщината дни по-късно. България отново отклонява всякакви преки преговори за земи в „безспорната“ зона.

Междувременно, на 22 април, гърци и сърби стигат до предварително споразумение за съюз срещу България, а на 1 май е сключена военна конвенция между двете страни. С договор от 19 май Белград и Атина си гарантират взаимно териториалните придобивки в Македония. Разработен е и общ план за действие в случай на война, към който е привлечена и Черна гора.; В опит да разколебае България, през април и май сръбската дипломация търси неколкократно помощта на Румъния, но румънският премиер Титу Майореску отказва да се обвърже в съюз срещу българите. През май е направен опит от страна на Белград за сключване на отбранителен съюз и с Османската империя.

Първи въоръжени сблъсъци между съюзниците След превземането на Солун (26 октомври 1912 година) повечето български сили, действали дотогава в Югоизточна Македония, са прехвърлени срещу османците в Тракия. На 20 февруари 1913 година, в желанието си да изтласкат останалите български подразделения на север и изток от подстъпите към Солун, гърците атакуват и превземат Нигрита. Убитите и ранените от двете страни са стотици (вижте Бой при Нигрита). До края на април гърците постепенно заемат Съботско, Правища и други селища. Усилията за договаряне на демаркационна линия са несполучливи. При опит да пресекат железопътната линия между Сяр и Драма, на 9 и 10 май гръцките войски са разбити в боя при Ангиста.

През април 1913 година, когато става ясно, че Сърбия не възнамерява да се изтегли доброволно от Вардарска Македония, Главното командване на българската армия разрешава на ВМОРО да организира съпротива в тила на сръбските и гръцките войски.Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи, т. 3, стр. 298. През май е сформирана Сборна партизанска рота на МОО, част от която заминава по-късно от Дойран за Костурско. Задействани са разузнавателни, а впоследствие и диверсионни чети, координирани от Тодор Александров в Щип. По същото време възобновяват дейността си чети на революционната организация край Костур, Лерин, Битоля, Охрид, Кичево, Скопие, Тетово, Кратово и други райони. Те влизат често в схватки с редовни и нередовни сръбски и гръцки войски. На 13 юни, след бой с българска чета, сръбски войски опожаряват Злетово и още няколко села край Щип. На 15 юни – ден преди началото на войната между съюзниците – в Неготино избухва Тиквешкото въстание, подготвяно от ВМОРО още от януари.

Посредничество на Русия

На 13 април правителството на Гешов се обръща към Русия с молба да посредничи в спора му със Сърбия. Основание за молбата е чл. 4 от тайното приложение към българо-сръбския договор, който допуска руски арбитраж само за „спорната“ зона с районите на Скопие, Кичево, Дебър и Струга. В отговор от 15 април, руският външен министър Сергей Сазонов приканва българската страна да направи териториални отстъпки, но Гешов отказва. Опитите на Сазонов да издейства помирителна среща между политическите ръководители на България, Сърбия, Гърция и Черна гора в Солун не сполучват. На 26 май император Николай II изпраща писмо до българския цар Фердинанд и сръбския крал Петър, в което се нагърбва с ролята на арбитър и предупреждава двете страни да се въздържат от война. Дни по-късно Пашич и Данев (който наследява Гешов на министър-председателския пост веднага след сключването на Лондонския мир) са поканени в Санкт Петербург. В началото на юни двете страни приемат поканата за преговори, но конференцията е осуетена от избухването на бойните действия в Македония.

Претенции на Румъния към България

Веднага след първите успехи на българската армия над османците Румъния предявява искания към България за териториални отстъпки като компенсация за очакваното българско разширение в Тракия. На 21 октомври 1912 година в София пристига румънски специален пратеник, който настоява за земите на север от линията Тутракан – Балчик. По този начин според румънското правителство ще бъде запазено равновесието на силите в региона. С изнасянето на границата на юг ще бъде подсигурен румънският излаз на Черно море – железницата от Черна вода до пристанището Кюстенджа – и ще може да бъде изградено ново, в Балчик.Трифонов, Добруджанският въпрос, стр. 157 – 159.

Българското правителство се опитва да намали румънските претенции с обещание да отстъпи двадесетина погранични села в Южна Добруджа и да гарантира румънската власт в северната част на областта, като разруши укрепленията около Силистра. Тези условия са предадени в Букурещ в края на ноември. Обсъждането им продължава в Лондон (паралелно с преговорите за мир между Балканския съюз и Османската империя) през декември 1912 – януари 1913 година, но безрезултатно.Трифонов, Добруджанският въпрос, стр. 159 – 160.Варненски новини - eжедневен информационен вестник / Ред. Велко Юруков . - Варна; печ. Взаимност / 19/01/1913, No. 90, 2 стр.