Обсадата на Малта (известна също като Великата обсада на Малта) е сражение от 1565 г., когато Османската империя напада острова, тогава държан от рицарите хоспиталиери (наричан Малтийски орден, с официално име: Суверенен военен орден на хоспиталиерите на Свети Йоан, от Йерусалим, от Родос и Малта).

Рицарите удържат обсадата, една от най-кръвопролитните и най-яростно оспорваните в историята, която се превръща в едно от най-знаменитите събития в Европа през XVI век. Волтер казва, „Нищо не е по-известно от обсадата на Малта“, и тя несъмнено допринася за последвалата ерозия на възприятието за османската непобедимост и маркира нова фаза в испанското доминиране на Средиземно море. Обсадата е кулминация на ескалиращото противоборство между християнския съюз и Османската империя за контрол над Средиземно море, противоборство, което включва атаката срещу Малта на турския корсар Тургут Реис през 1551 г. и пълното унищожение от турците на съюзна християнска флота в битката при Джерба през 1560 г.

Малтийските рицари В края на 1522 г. османският султан Сюлейман I насила изхвърля Ордена на рицарите хоспиталиери на Свети Йоан от Йерусалим от базата им на о. Родос след 6-месечна обсада. Между 1523 и 1530 г. Орденът няма постоянен дом. Те стават известни като рицарите от Малта, когато на 26 октомври 1530 Филип Вилие дьо Л'Ил Адам, Велик магистър на рицарите, влиза в Голямото пристанище на Малта с голям брой от последователите си, за да предяви претенция за Малта и Гозо, които са им дадени от императора на Свещената Римска империя Карл V в замяна на един сокол, изпращан ежегодно на вицекраля на Сицилия и тържествена меса, която да се отслужва в Деня на Вси светии. Карл V също изисква от рицарите да поставят гарнизон в Триполи на северноафриканския бряг, което е територия контролирана от берберските корсари, съюзници на османците. Рицарите приемат предложението неохотно. Малта е малък пуст остров и за известно време мнозина от рицарите не оставят мечтата за връщане на Родос. Въпреки това орденът скоро превръща Малта във флотска база, от която продължава да дебне ислямски кораби.

Позицията на острова в центъра на Средиземно море го прави стратегическа жизненоважна порта между Изтока и Запада, особено след като берберските корсари увеличават набезите си в западното Средиземно море през целите десетилетия 1540 – 1560. По-специално корсарът Тургут Реис се оказва голяма заплаха за християнските нации в централно Средиземно море. Тургут и рицарите са в непрекъснати конфликти.

През 1551 Тургут и османският адмирал Синан решават да превземат Малта и нахлуват на острова с около 10 000-на армия. Само след няколко дни обаче Тургут прекъсва обсадата и се премества на съседния остров Гозо, където бомбардира цитаделата в продължение на няколко дни. Губернаторът на рицарите на Гозо, Галатиан дьо Сес, решава, че съпротивата е безсмислена и отваря портите на цитаделата. Корсарите плячкосват града и вземат на практика цялото население на Гозо (приблизително 5000 души) в плен. Тургут и Синан след това отплават на юг към Триполи, където скоро пленяват гарнизона на рицарите там. Те първоначално поставят местния лидер Ага Морат като губернатор, но впоследствие самият Тургут взема контрол над района.

Очаквайки друго османско нашествие до една година, Великият магистър на рицарите Хуан де Хомедес заповядва усилването на порт Сент Ангело на края на Биргу (днес Città Vittoriosa – „Градът на победата“), както и строежът на два нови форта, Форт Сен Мишел на нос Сенглеа и форт Сент Елмо на морския край на връх Сиберас (днес Валета). Двата нови форта са построени в забележително краткия период от шест месеца през 1552 г. И трите форта се оказват от критическа важност по време на обсадата.

Следващите няколко години са относително спокойни, въпреки че guerre de course, или войната на надпревара между мюсюлмани и християни, не утихва. През 1557 г. рицарите избират Жан дьо ла Валет за Велик магистър на ордена. Той продължава набезите си срещу не-християнски плавателни съдове и за личните му кораби се знае, че са взели над 3000 мюсюлмански и еврейски роби по време на службата му като Велик магистър.

До 1559 обаче Тургут причинява на християнските сили такива беди, дори правейки набези по бреговете на Испания, че Филип II организира най-голямата флотска експедиция от 50 години, за да изгони корсара от Триполи. Рицарите се присъединяват към експедицията, която се състои от 54 галери и 14 000 мъже. Тази злощастна кампания кулминира в битката при Джерба през май 1560 г., където османският адмирал Пияле паша изненадва християнския флот при тунизийския остров Джерба, пленявайки или потапяйки половината християнски кораби. Битката е пълно бедствие за християните и маркира връхната точка на османската доминация над Средиземно море.

Към обсадата След Джерба вече няма съмнение, че турците в крайна сметка ще нападнат Малта. През август 1560 Жан дьо Валет изпраща заповед на всички приорати на Ордена, рицарите им да се подготвят да се върнат в Малта веднага след издаването на призива. Турците извършват стратегическата грешка като не нападат веднага, докато испанската флота е в руини, тъй като петгодишното отлагане позволява на Испания да възстанови силите си.

Междувременно Рицарите продължават да дебнат турски кораби. В средата на 1564 Ромегас, най-прословутият мореплавател на Ордена, пленява няколко големи търговски кораба, включително един принадлежащ на главния евнух на сарая, и взема многобройни висшестоящи затворници, включително управителя на Кайро, управителя на Александрия и бившата дойка на дъщерята на Сюлейман. Подвизите на Ромегас дават на турците повод за война и до края на 1564 г., Сюлейман е решил да заличи малтийските рицари от лицето на земята.

До началото на 1565 шпионската мрежа на Великия магистър де Валет в Константинопол го информира, че нашествието предстои. Дьо Валет се заема с набирането на войски в Италия, запълване на провизии и завършване на работата на Форт Сент Ангело, Форт Сент Микаел и Форт Сент Елмо.

Армиите Турската армада, която отплава от Константинопол в края на март, е една от най-големите събирани флоти от Античността. Според една от най-ранните и най-пълни истории на обсадата, тази на официалния историк на Одена Джакомо Босио, флотът се състои от 193 съда, които включват 131 галери, седем галиоти (малки галери) и четири галеаси (големи галери), като остатъкът са транспортни съдове и др. Съвременни писма от вицекраля на Сицилия Дон Гарьция дават сходен брой.

Италианско-испанският наемник Франсиско Балби ди Кореджо в своя известен обсаден дневник дава силите като:

Рицари ХоспиталиериТурци500 рицари хоспиталиери6000 спахии (конница)400 испански войници500 спахии от Карамания800 италиански войници6000 еничари500 войници от галерите400 авантюристи от Мителина200 гръцки и сицилиански войници2500 спахии от Руания100 войници от гарнизона на Форт Сент Елмо3500 авантюристи от Руания100 прислужници на рицарите4000 „религиозни фанатици“500 галерни роби6000 други доброволци3000 войници, набрани от малтийското населениекорсари от Триполи и АлжирОбщо: 6100Общо: 28 500 от изтока, 48 000 общо

Рицарят Хиполито Санс, в по-малко известен разказ, също изброява около 48 000 нашественици, макар че не е ясно колко независима е работата му от тази на Балби. Други съвременни автори дават много по-ниска численост. В писмо, написано до Филип II, само четири дни след началото на обсадата, самият дьо Валет казва, че „броят на войниците, които ще дебаркират, е между 15 000 и 16 000, включително седем хиляди или повече аркебузци, тоест четири хиляди еничари и три хиляди спахии.“ От друга страна, в писмо до приора на Германия месец след обсадата, дьо Валет пише, „Този флот се състоеше от двеста и петдесет кораба, триреми, двуреми и други съдове; най-близката оценка, която можахме да направим на силата на врага беше 40 000 войници.“ Това че дьо Валет дава броя 250 кораба, численост много по-висока от тези, дадени от другите, показва, че самият Велик магистър не е над преувеличението.

Действително, писмо написано по време на обсадата от офицера за връзка със Сицилия, капитан Винченцо Анастагджи, твърди, че силата на врага е само 22 000 и няколко други писма от времето дават сходна численост. Босио обаче достига до численост от 30 000, което е съизмеримо с „изброените войници“ на Балби. Друга ранна история дава в същността си същото число.

Вземайки предвид капацитета на галерите от 16 век, чиито обичаен контингент от войници е между 70 и 150 мъже, изглежда ясно, че числото на Балби е преувеличение, а Анастаджи, който се опитва да убеди вицекраля на Сицилия да изпрати подкрепление колкото се може по-скоро, вероятно е снишил числеността. Истинският размер на турската сила вероятно никога няма да бъде известен, но при условие че няколко истории са дали специфични – но не идентични – списъци, с общ брой малко под 30 000 (с изключение на корсарите, които може да са добавили още 6000 при пристигането си), това е разумно предположение.

На страната на защитниците, броят на Балби може да е донякъде снижен; изглежда действително има само около 550 рицари на острова, но Босио дава обшия брой на защитниците като 8500. Повечето от тях обаче са били малтийско опълчение, необучено в употребата на оръжия.

Пристигане на турците Преди пристигането на турците, дьо Валет нарежда прибирането на цялата реколта, включително неузряло жито, за да се лиши врага от местни хранителни провизии. Нещо повече, рицарите отравят всички кладенци с горчиви плевели и умрели животни.

Турската армада пристига призори на 18 май, петък, но не дебаркира незабавно. Вместо това флотът плава нагоре по южния бряг на острова, обръща се и накрая хвърля котва в пристанището Марсашлок (Марса Сироко), почти на 10 километра от Голямото пристанище, както Голямото пристанище е известно тогава.

Според повечето разкази, особено този на Балби, се появява спор между водача на сухопътните сили, везира Къзъл Aхмедли Мустафа Паша и върховния флотски командир Пияле Паша за това къде да се закотви флотът. Пияле иска да се подслони в залива Марсамксет, малко на север от Голямото пристанище, за да избегне сироко и да бъде по-близо до действието, но Мустафа не се съгласява, защото закотвянето на флота там би изисквало първо да се намали Форт Сент Елмо, който охранява входа към пристанището. Мустафа възнамерява според тези разкази да нападне незащитената стара столица Мдина, която се намира в центъра на острова, след това да нападне фортовете Сент Анеджело и Сен Микаел по суша. При все това, нападение срещу форт Сент Елмо би било напълно излишно. Въпреки това Мустафа склонява, изглежда вярвайки, че ще бъдат необходими само няколко дни, за да се унищожи Форт Сент Елмо. След като турците успяват да разположат оръдията си, в края на май те започват бомбардировка.

Изглежда истина, че Сюлейман сериозно е сгрешил, разделяйки командването на три. Той не само разделя командването между Пияле и Мустафа, но и заповядва и на двамата да се съобразяват с Тургут, когато той дойде от Триполи. Съвременни писма от шпиони в Константинопол обаче предполагат, че планът винаги е бил да се превземе първо форт Сент Елмо. Във всеки случай концентрирането на усилията на турците върху него се оказва критическа грешка.

Обсадата

–Франсиско Балби, испански войник

Пленяването на форт Сент Елмо