Суецката криза, също наричана Операция Кадеш или Синайска война (в арабския свят позната и като Тристранната агресия), е нахлуването в Египет от Израел, Великобритания и Франция в края на 1956 г. Целта е да се въведе контрол на Запада в Суецкия канал и да се премахне египетския президент Гамал Абдел Насер, който е национализирал канала. След началото на сраженията, политически натиск от САЩ, СССР и ООН води до изтеглянето на войските на трите страни. Това унижава Великобритания и Франция и заздравява позицията на Насер.Roger Owen „Suez Crisis“ The Oxford Companion to the Politics of the World, Second edition. Joel Krieger, ed. Oxford University Press Inc. 2001.
На 29 октомври Израел нахлува в Синай. Великобритания и Франция издават съвместен ултиматум за прекратяване на огъня, който бива игнориран. На 5 ноември Великобритания и Франция приземяват парашутисти покрай Суецкия канал. Египетските сили са победени, но блокират канала за превоз на стоки. По-късно става ясно, че израелското нападение и последвалата англо-френска атака са били планувани предварително от трите държави.
Трите съюзника достигат военните си цели, но каналът е неизползваем. Голямо политическо напрежение от САЩ и СССР водят до изтеглянето на войските им. Американският президент Дуайт Айзенхауър предупреждава Великобритания да не започва война и впоследствие заплашва със сериозни щети по британската финансова система като продава британските лири на американското правителство. Историците заключват, че кризата „слага край на британската роля като голяма световна сила“. Суецкият канал е затворен от октомври 1956 г. до март 1957 г. Израел постига някои от целите си като постига свобода за корабна навигация през Тиранския проток, който Египет е блокирал за израелски доставки от 1950 г.
В резултат на конфликта Обединените нации създават миротворителна сила (UNEF), която да охранява границата между Египет и Израел, британският министър-председател Антъни Идън подава оставка, канадският министър на външните работи Лестър Пиърсън печели нобелова награда за мир, а СССР вероятно се осмелява да нахлуе в Унгария.
Суецкият канал до 1956 г. През 1875 г. английският премиер-министър Бенджамин Дизраели лорд Бийкънсфийлд, без да се посъветва с парламента, купува част от акциите на Суецката компания. Покупката е извършена с ясната цел, че по този начин достъпът на британските войски до Египет ще бъде значително улеснен. По онова време Суецката компания е крупно международно предприятие, чийто административен съвет се намира в Париж, представен от френски, английски и американски капитали. Акциите на компанията са поделени така, че решаващата дума имат английските дипломати. В годините след Втората световна война през канала минават около 1/6 от световния морски трафик, около 1/4 от английския външнотърговски оборот, 8% от френския и значителна част от транспорта на нефт на САЩ. Постепенно Суецката компания получава прозвището „държава в държавата“, тя не спазва египетското законодателство, дори и формално да е египетско предприятие и да е длъжна да се съобразява с египетските закони. Получава се точно обратното – именно Суецката компания диктува местните закони на Египет. За период от 35 години компанията отчита печалба от 45 296 000 долара. Суецкият канал е най-прекият път от северната част на Атлантическия океан и Средиземно море до Индийския океан.
Причини за конфликта Гамал Абдел Насър започва широкомащабни икономически реформи в Египет, като една от тях е построяването на Асуанския язовир на река Нил. По този начин водите на реката ще може да се използват за напояване и произвеждане на електроенергия. За построяването на язовира са нужни приблизително 1300 милиона долара и затова египетското правителство започва да води преговори с Международната банка за отпускане на заем. През февруари 1956 г. е постигнато споразумение, но при условие, че Великобритания и САЩ се включат, давайки помощ в размер на 70 милиона долара. Двете държави се отказват от обещанието си заради сключените договори за закупуване на оръжие между Египет и СССР. На 17 юли 1956 г. британското правителство окончателно отказва да спонсорира построяването на язовира. Въпреки важността си за икономическото развитие на Египет, проектът за строеж на язовира пропада. Точно когато младата република има сериозни финансови затруднения, президентът Насър взема решението за национализация на Суецката компания, която има право да експлоатира Суецкия канал и да контролира преминаването през него.
Декрет за национализация и ответни реакции На 26 юли 1956 г. в Александрия президентът Насър публично обявява, че е приет Декретът за национализиране на Суецката компания. Според чл. 1 на Декрета става ясно, че „цялото ѝ имущество и права преминават в ръцете на държавата, всички съществуващи органи и комисии за управление се разпускат“, а по чл. 2 „управлението на службата за движение по Суецкия канал ще се осъществява от независими органи, представляващи юридически лица и свързани с Министерството на търговията на Египет“. Актът за национализацията на канала е в пълно съответствие както с египетското законодателство, така и с нормите на международното право, а египетските управници се позовават и на резолюция, приета от Генералната Асамблея на ООН през 1952 г., в която се признава „правото на народите свободно да се разпореждат със своите естествени богатства и ресурси и свободно да ги експлоатират“. Това е неотменно право на суверенните правови държави съответства и на принципите на Устава на ООН.
В своята книга „Суецката война“ историкът Пол Джонсън пише: ”Египет нарушил ли е който и да е договор? Очевидно не. Спрямо Споразумението за канала от 1954 г., което е поставило края на английската окупация в зоната на канала, Египет се е съгласил да се придържа към Конвенцията от 1888 г., която гарантира, че каналът ще остане открит за съдове на всички нации в мирно и военно време. Но това съвсем не касае собствеността на канала. Конвенцията от 1888 г. е установила ясно различие между правото на собственост на канала и преминаването на съдове по канала“.
Декретът за национализация на Суецката компания се приема отрицателно от всички западни държави и най-вече от Великобритания и Франция. Това е удар за западните компании „Ункрес“, „Шнайдер“, „Дьо Вандел“, „Стандарт Ойл“. Правителствата на Великобритания и Франция възприемат национализацията като произвол от страна на египетското правителство, това е удар върху техните империалистически интереси в района на Близкия и Среден Изток, на който те отдават голямо стратегическо и икономическо значение.
Етапи на кризата Суецката криза може да се раздели на 2 етапа – първият обхваща периода между юли и октомври, в който се водят дипломатически преговори, провеждат се конференции и се води тайна военна подготовка; вторият етап обхваща времето от 30 октомври до 7 ноември, през който се извършват военни атаки от страна на Израел, Франция и Великобритания срещу Египет. Именно заради вторият етап на кризата тя става известна и като „Тройната агресия“.
Дипломатически преговори Първият етап се характеризира най-вече с конференциите, свикани по идея на правителствата на САЩ, Великобритания и Франция. В Лондон е свикана конференция на страните, заинтересовани от използването на Суецкия канал, на която са поканени представители на Австралия, Гърция, Дания, Египет, Етиопия, Западна Германия, Индия, Индонезия, Иран, Испания, Италия, Нидерландия, Нова Зеландия, Норвегия, Пакистан, Португалия, САЩ, СССР, Турция, Франция, Цейлон, Швеция и Япония. Повечето от поканените държави са членки на НАТО, Багдадския пакт или се намират в икономическа зависимост от Запада. Прави впечатление, че не са поканени много държави, които също имат интереси относно решаването на спора за канала – Полша, Румъния, България, Финландия и други.
Лондонската конференция по въпроса за Суецкия канал е официално открита на 16 август 1956 г. В нея взимат участие 22 държави. Трябва да се спомене, че конференцията е свикана без предварителни консултации с Египет, през чиято територия преминава Суецкият канал. СССР ясно изразява позицията си, че национализацията от страна на Египет не е в разрез с международното право и Конвенцията от 1888 г. На обратното мнение е делегацията от САЩ, чийто лидер Далас съзнателно преувеличава значението на национализирането на канала от страна на Египет и се опитва да докаже, че Суецката компания трябва да е с международен статут, а също и че египетското правителство е нарушило международното право и е нанесло поражение върху икономиките на много държави. Делегацията на САЩ внася за разглеждане проект за регулиране на суецкия въпрос. Съгласно него управлението на канала не трябва да е в ръцете на Египет (реалния му владетел), а в ръцете на международен орган, на който Египет е длъжен да „предостави всички права и възможности“ за управлението на канала. Следователно Египет е длъжен да се откаже от суверенното си право в полза на международния орган.
На 18 август 1956 г. английският министър на външните работи лорд Лойд осъжда действията на Египет като незаконни, нарушаващи международните договори и нанасящи вреда върху интересите на другите държави, и заявява, че Суецкият канал има важно значение за Монархията. Френският представител, подкрепен от представителите на САЩ и Великобритания, се опитва да докаже, че Суецката компания е с международен статут и Египет няма право без предварителни консултации с другите заинтересовани страни да я национализира. Френският министър предлага да се създаде международен орган за управлението на Суецкия канал. В него са длъжни да вземат участие основните страни, заинтересувани от използването на канала. Международният орган ще бъде свързан с ООН и ще има следните правомощия: определяне на таксите и налозите, следене за нормалното функциониране на канала, определяне на нужните инвестиции, определяне на компенсациите за международните компании и египетския дял от доходите.
В резултат от Лондонската конференция е взето решението да се предадат на египетското правителство пълните протоколи от конференцията. Конференцията приключва на 23 август 1956 г. Последвалите действия ясно показват, че западните държави и най-вече Великобритания и Франция не са заинтересовани от мирното решение на суецкия въпрос. Те използват конференцията, за да получат отказа на Египет за приемането на плана „Далас“ и след това да могат да използват този отказ като причина за военните си интервенции в Египет. Конференцията служи също така за прикритие на започналите по-рано военни подготовки за нападение над Египет.
В периода 28 – 31 август Великобритания и Франция налагат блокада на Египет. На 16 септември 1956 г. е публикувано заявление на съветското правителство за необходимостта от мирно решение на Суецкия въпрос, в което подробно се излага позицията на СССР и се предлагат варианти за решение на проблема. В заявлението ясно се заявява, че правителствата на Великобритания и Франция нямат никакво основание да използват сила спрямо Египет.