Ха̀ла или а̀ла е митологично същество от женски пол във фолклора на българи и сърби, включително и на славяноезичните жители на Северна Македония. В народните представи халите са демони-олицетворения на някои природни стихии (буря, мъгла, вихър, градушка). Тяхната главна цел е да докарват градоносни облаци над нивите, лозята и овощните градини, за да унищожат реколтата или да я плячкосат и вземат със себе си. Халите са изключително лакоми създания и особено обичат да ядат деца, но тяхната лакомия не е ограничена само до Земята. Вярва се, че понякога се опитват да погълнат Слънцето и Луната, причинявайки затъмнения, и че ако успеят, това би бил краят на света. Срещне ли човек хала, неговото физическо и психическо здраве, както и животът му са изложени на опасност; въпреки това нейната благосклонност може да бъде спечелена като се подходи към нея с уважение и доверие. Да бъдеш в добри отношения с хала носи много ползи – тя може да направи човек богат и да му се притече на помощ в случай на нужда.
Външният вид на халата е разнороден и често неясно описан във фолклора. Халата може да има облика на черен вятър, мъгла или облак; на огромно същество с неопределена форма; на човекоподобно или змиеподобно същество с огромна уста; на женски змей, огромен бик или гарван. Халата също така може да приема различни човешки или животински форми и дори да обсеби тялото на избран човек. Счита се, че различните представи за халата се дължат на смесване на славянски демон на лошото време с подобен демон от предславянското население на Балканите. В народните приказки с човекоподобна хала, тя наподобява донякъде руската Баба Яга. За халите се вярва, че живеят в облаците, или в езера, извори, скрити отдалечени места, гори, труднодостъпни планини, пещери или в гигантски дървета. Макар обикновено да са враждебни към хората, халите имат други могъщи врагове, които могат да ги победят – такива са най-вече змейовете. В приказките с християнско влияние свети Илия взема ролята на змея, като в някои случаи светецът и змейовете се борят заедно с халите. Орлите също са споменавани като защитници срещу халите, като ги прогонват от полята и така предотвратяват събирането на градоносните облаци.
Произход Докато някои други митологични създания са сходни за всички славянски етнически групи, халите се срещат само в българския, македонския и сръбския фолклор. Въпреки това и други славянски групи имат демони на лошото време. Сред източните славяни тази вещица носи името Баба Яга. Тя е представена като стара жена с огромен ръст, голям нос, железни зъби и изпъкнала брада. Вярва се, че тя яде деца, а присъствието ѝ носи гръмотевични бури и студ. Думата баба присъства в обичаите, вярванията и топонимите на всички славянски народи, най-често като персонификация на вятъра, тъмнината и дъжда. Това води някои специалисти до тезата, че е имало праславянско божество или демон наречен Баба, който е бил свързан с лошото време.
Следи от вярвания в такъв демон са запазени сред южните славяни в някои изрази, свързани с лошото време, обикновено през ранната пролет (Баба Марта, бабини јарци, бабине хуке и пр.). Тези вярвания били пренесени при преселването на славяните на Балканския полуостров и се смесили с вярванията на местното население, което в крайна сметка довело до появяване на халата във фолклора. Предславянският балкански демон, източник на халата е свързан с влва, женски демони на лошото време сред влашкото население на Сърбия, които, както и халите, донасят градушки над посевите и изкореняват дървета. Гръцкият женски демон ламия е възможно също да е допринесъл в развитието на халата. Точно както халите, тя яде деца и е наричана ненаситна. В южна Сърбия и Македония, ламня, дума производна на ламия, е също синоним на хала. Българската ламя, макар и често да има различни особености от халата, понякога е смесвана с нея. Многобройните вариации във формата на халата, от животински и полу-животински до човекоподобни представи говорят, че вярванията в тези демони не са еднородни.
Етимология Името на този демон в стандартния сръбски, а̀ла, идва от диалекти, изгубили фонемата х, докато името ха̀ла се среща в българския език и в някои сръбски диалекти, в които този звук е останал. Поради тази причина се смята, че оригиналното име е съдържало звука х. Това накарало сръбския учен Любинко Раденкович да отхвърли етимологията, дадена от няколко речника, включително тази на Сръбската академия на науките и изкуствата, според която името на демона идва от турската дума àla (змия). Името вместо това може да бъде изведено от гръцката дума за градушка, χάλαζα (изговаряно ха̀лаза). Тази етимология е предложена от българския етнолог Иваничка Георгиева и бива подкрепена от българския учен Рачко Попов и сръбските учени Слободан Зечевич и Сретен Петрович. Според сръбския учен Марта Белетич, ала и хала идват от съществителното хала в южния праславянски език, диалект на основния праславянски език от който произлизат южнославянските езици (х в хала представлява беззвучна заднонебна проходна съгласна). Това съществително е изведено от праславянския корен хал-, обозначаващ яростта на стихиите.
ЕзикЕд. ч.Мн. ч.Българскиха̀лаха̀лиМакедонскиа̀лаа̀лиСръбскиа̀лаа̀ле
Външен вид Халата е драконоподобен или змиеподобен демон свързан с вятъра, гръмотевичните и градоносни облаци. В Гружанския регион на централна Сърбия се е вярвало, че халата е невидима, но може да бъде чуто нейното мощно фучене, отекващо пред тъмните градоносни облаци.
В България селяни видели страшна хала с огромни криле и дебела мечоподобна опашка в очертанията на един тъмен облак. Когато халата-облак приближала селището, селяните се вглеждали в небето с надеждата да видят появяването на Кръстат орел. Те вярвали, че могъщата птица с кръст на гърба може да прогони халата от посевите. В източна България, халата се появявала не в облаците, а в бурите и вихрушките. В други региони на България, халата бива описвана като бик с огромни рога, „черен облак на пръчки“, тъмна мъгла или като змиеподобно чудовище с шест криле и дванадесет опашки:
Люта змия у планина, У планина, у пещера, Люта змия троеглава, Троеглава, шестокрила, Дванаесе опашата.
За халата се вярва, че обитава отдалечени планини и пещери, в която тя държи лошото време. В българската фолклорна традиция, гръмотевичните бури и градоносните облаци се интерпретират като битка между добрия змей или орел и злата хала.
Сърбите в Косово вярвали, че халата спуска опашката си на земята, а главата си крие в облаците. Всеки който види главата ѝ незабавно полудява. На релеф над един от прозорците в манастирската църква на Високи Дечани е изобразен орел, сграбчил змиеподобна хала, докато малко орле ги наблюдава. Според описание от източна Сърбия, халата е много голямо създание със змийско тяло и конска глава. Разпространено вярване е, че халата е сестра на змея и изглежда малко или много като него. В заклинание от източна Сърбия, халата е представена като триглава змия:
У једна уста носи виле и ветрови, друга уста – издат и зле болести, трећа уста – учинци, растурци. В едната уста носи вихрушки и ветрове, В другата уста – недъзи и зли болести, В третата уста – магии, клетви.
По описание от Болевацкия регион, халата е черно и страшно създание във формата на вятър. Подобно, в областта Хомолие в източна Сърбия, хората си представят халата като черен вятър, който се движи над земята. Където мине, извива вихър като фуния, а тези, които са изложени на вихъра, полудяват. В България също халата е свиреп вятър, който помита всичко по пътя си и носи разруха:
Излезнаха до три люти хали, Девет години що се духали.
Според вярване от Лековацката област халата е чудовище с огромна уста, което държи в ръка голяма лъжица; с нея тя загребва и поглъща всичко, което се изпречи на пътя ѝ. Една история разказва, че един човек държал такава хала в обора си; тя пиела трийсет литра мляко на ден. Друга легенда говори за хали под формата на дванадесет гарвана, които вземали реколтата от лозята.
В източна Сърбия се вярва, че хали, които си взаимодействат с хората, могат да се превъплъщават в хора или животни, след което истинската им същност може да бъде видяна само от т.нар. „шестаци“ – хора с по шест пръста на ръцете и краката; макар човекоподобни хали да карат конете да треперят щом влязат. Според вярване от Хомолие халите, които нападат Луната, също проявяват способност за превъплъщение – те многократно се обръщат от своята основна форма на двуглави змии в шестопръсти хора с вилици в ръката, черни бикове, големи глигани или черни вълци и обратно.
Ефект върху хората Халите основно унищожават реколтата в полето, лозята и овощните градини като донасят градушки; най-често през ранната половина на лятото, когато зреят житните посеви. За тях се вярва също, че „изпиват“ реколтата или я вземат в огромните си уши и я пренасят на друго място, правейки някои селяни бедни, а други богати. Това било обяснявано като причина областта Александровац в централна Сърбия да е така плодородна – там халите носели плячката си. Хората от планината Копаоник вярвали, че местната хала защитавала реколтата в областта, където живеела, от други хали. Ако градушка унищожала реколтата се смятало, че хала от друга област е победила местната и е изпила реколтата. Халите също така могат да се разпрострат над полето и да спрат узряването на реколтата или още по лошо, да вземат плодородието на полето и да изпият млякото на овцете, особено когато гърми. Халите притежават и огромна сила – когато буря изтръгне от корен дървета, вярва се, че хала го е направила.
Когато видят приближаваща градушка или гръмотевични облаци, тоест халата, която ги води, хората не стоят със скръстени ръце – те прибягват до магия. В областта Поморавие, тази магия била придружена с халовити билки, откъснати край бентове и на местата, където плугът се обръща по време на оране. Тези места били смятани за нечисти, защото халите ги посещавали. В народните заклинания на източна Сърбия, към определена хала се обръщали с определено женско лично име: Смиляна, Калина, Магдалена, Добрица, Драгия, Загорка и др. Един от изразите за обръщение към хала – „Маате палетинке“ – е с неясно значение. Едно от заклинанията, което се използвало при вида на градоносни облаци и което директно споменава халата, се извиквало по посока на облаците:
Alo, ne ovamo, putuj na Tatar planinu! Хало, не тук, върви на Татар планина!
Друго заклинание било изговаряно от врачка, жена опитна в магията, докато тя изпълнявала подходящ ритуал:
Не, ало, овамо, овамо је грђа ала гологлава. У планину, облаче, где петао не пева, где пас не лаје, где краве не ричу, где овце не блеје, где се слава не слави. Не тук, хало, Тук има по-силна хала гологлава. На планината облаче, Дето петел не пее, Дето куче не лае, Дето крави не мучат, Дето овце не блеят, Дето се слава не слави.
Тъй като няколко други свръхестествени създания можели да бъдат причинители на градушки и проливни дъждове, не било сигурно срещу кое точно трябвало да се направи магия. Например имало ритуал, използван при приближаване на гръмотевични облаци – тогава изнасяли маса пред къщата, на която поставяли хляб, сол, нож с черна ножница и брадва с насочено към небето острие. При друг обред, на масата се поставяли пиростия с краката нагоре, ножове, вилици и остатъкът от свещта на празника Слава.
Друга характерна особеност на халата е нейната изключителна ненаситност; в областта Лесковац, тя е представяна като чудовище в огромна уста и дървена лъжица в ръката, с която загребва и поглъща всичко по пътя си. Според разпространено вярване, халите отвличат деца и ги поглъщат в леговището си, което е пълно с детски кости и разлята кръв. По-рядко те нападат и възрастни; способни са да открият скрит човек по миризмата му.