Великата пролетарска културна революция (; обикновено съкратена като 文化大革命; и известна просто като 文革 – Културната революция) е термин, с който се обозначава масова кампания в Китайската народна република, организирана от комунистическия партиен лидер Мао Дзъдун от 1966 до октомври 1976 г., насочена срещу партийни служители и интелектуалци, които Мао и неговите последователи обвиняват в предателство на революционните идеали и по неговите думи стават поддръжници и проводници на капитализма. Този период се характеризира с крайна политизация във всички области на живота в градовете, съпроводена с безпорядък в действията на студенти и работници от по-ниските слоеве на обществото, хаос в партийното ръководство, засилен терор на всички нива в страната и политически катаклизъм, придружен от многобройни епизоди на насилие. През този период култът към личността на Мао достига огромни размери.
Основните цели на Културната революция са утвърждаване на възгледите на Мао в ръководството на Китайската комунистическа партия, в качеството им на държавна идеология и в рамките на борбата с възгледите на политическата опозиция, както и очистване на държавата от прокрадналите се в партията и обществото т.нар. „стари елементи“ – либералисти, които според Мао застрашават да се превърнат в нова буржоазия и да възстановят капиталистическия строй.
Този процес обикаля страната, оказва въздействие и върху селските райони, разпространява се върху работническата класа и накрая сред войниците от армията като води до образуването на народните комитети на работници, войници и партийни кадри, които функционират като органи с двойна власт в различните задачи на администрацията и правителството. Мао ги поставя под ръководството на партията. Това положение продължава до 1976 г., когато с помощта на военен преврат начело с Дън Сяопин, и с тежки репресии, се възстановява властта на фракцията, водена от него, за да се пристъпи към арестуването на Бандата на четиримата и връщане към статуквото, предприемане на промени в икономиката, под формата на социализъм с пазарни характеристики и наченки на капиталистическа пазарна икономика.
Според обичайното тълкуване, което обикновено се разпространява в западните медии, в основата на Културната революция е борбата за власт, стремежът на Мао Дзъдун да си възвърне ръководството, подкрепен от амбициите на други членове на партията, като съпругата му Дзян Цин и Лин Бяо, главнокомандващ в армията. Целта е отнемане на политическата власт от Лиу Лиу Шаоци – държавен глава, и Дън Сяопин – генерален секретар на партията. Въпреки че Културната революция завършва с IX конгрес на Комунистическата партия на Китай през април 1969 г., когато Мао обявява официалния ѝ край. Макар че през последвалите години положението е до известна степен спокойно, по-значителен политически обрат е постигнат едва през 1976, след смъртта на Мао, когато във вътрешните борби в Китайската комунистическа партия надделява групата около Дън Сяопин и е арестувана Бандата на четиримата, фракция, водена от Дзян Цин.
Въпросът за това как борбата за власт достига такива високи нива на насилие и социално безредие, заинтригува историци и специалисти в областта на масовата психология, проведени са многобройни академични изследвания, публикувани в Китай и в чужбина през периода на най-новата история на Китай, които се опитват да дадат обяснение за причините за събитията от тези години.
Хаосът на културната революция
В действителност тя представлява радикализация на китайската революция, оглавявана от Бандата на четиримата. Използва масова мобилизация на студенти (хунвейбини), за да се дискредитира дясното про-капиталистическо крило, водено от Лиу Шаоци, Дън Сяопин и Пен Джен. Хунвейбините са групи от млади хора, в много случаи едва тийнейджъри, които в организирани революционни комитети, атакуват всички онези, които са обвинени в нелоялност към режима и политическата фигура на Мао Дзъдун. Културната революция позволява на последния да си възвърне политическата власт, от която е отстранен след провала на Големият скок напред.
Мао окуражава така наречените „революционни комитети“, съставени от хунвейбините, да изземат властта от държавната и партийната администрация. Много обикновени граждани са атакувани като контрареволюционери. Научните работници също са подложени на тормоз от хунуейбините и са изпратени на превъзпитание чрез селскостопански труд. Образованието и общественият транспорт през този период са почти напълно изчезнали. Унищожени са множество културни артефакти, исторически обекти и антики. В последвалия общонационален хаос мнозина загиват, а милиони са изселени или изпратени в затвора.
Въпреки катастрофалните резултати от Културната революция в икономически, културен и хуманен план, както и всеобщото критично мнение към кампанията в пост-маоистки Китай и в света, някои критици и поддръжници на управлението на Мао анализират периода като съществена стъпка към „пречистването“ на китайската култура и установяването на комунистическо общество.
Международна обстановка и предпоставки Големият скок напред
Големият скок напред е икономически и социален план, общонародна кампания в Китай в периода 1958 – 1961 година, който цели ускоряване на икономическото развитие, бързо развитие на промишлеността и селското стопанство и превръщане на Китайската народна република от аграрна в развита индустриална страна. Нарастването на производството е предвидено със средствата на идеологическата пропаганда.
В този дух, Мао стартира Големия скок напред, създава общини на хора в провинцията и започва масовата им мобилизация в колективи. На много общности е възложено производството на една и съща стока – стомана. Мао обещава да увеличи селскостопанската продукция два пъти. За целта милиони селяни са превърнати в работници на много ниско заплащане. Те са обединени в комуни от по хиляди души, работят под строй и се хранят в обща кухня.
Големият скок е икономически провал. Необразовани фермери се опитват да произвеждат стомана в огромен мащаб, частично разчитайки на обикновени пещи за постигане на производствените цели, определени от местните кадри. Произведената стомана е с ниско качество и до голяма степен неизползваема. Големият скок намалява реколтата и води до спад в производството на повечето стоки, с изключение на чугун и стомана. В същото време хаосът в колективите, лошото време и износът на храни, необходим за да се осигури твърда валута, води до Великия китайски глад. Храната е в отчаян недостиг, а производството е спаднало драстично. Гладът причинява смъртта на милиони хора, особено в по-бедните региони по вътрешността.Historical Atlas of the 20th century Смята се, че в Китай между 40 и 50 милиона души умират от глад между 1959 и 1962 г. след тази масова кампания.Dennis Tao Yang. "China's Agricultural Crisis and Famine of 1959 – 1961: A Survey and Comparison to Soviet Famines." Palgrave MacMillan, Comparatrive economic Studies (2008) 50, 1 – 29. Катастрофата е сравнима с Втората световна война, когато умират 55 млн. души. Стандартът на живот пада и води до демографски срив.
Провалът на Големия скок намалява престижа на Мао в партията и той е принуден да поеме голяма отговорност, като през 1959 г. подава оставка като държавен глава и ръководител на Китай на държавата и е наследен от Лиу Шаоци. С началото на 1960-те години, много от икономическите политики на Големия скок са ревизирани с помощта на инициативи, ръководени от Лиу, Дън и Джоу Енлай. Тази умерена група прагматици никак не са ентусиазирани за утопичните идеи на Мао. Поради загубата на почит в партията, Мао се отдава на упадъчен и ексцентричен начин на живот. Той се оттегля от взимането на икономически решения и съсредоточава голяма част от времето си за допълнително планиране и приноси към марксистко-ленинската социална теория, включително и идеята за „непрекъсната революция“. Крайната цел на тази теория е да възстанови неговото разбиране за комунизма и неговия личен престиж в рамките на партията.
Съветско-китайско разединение
Мао Дзъдун поставя пред себе си две главни задачи, които се свеждат до укрепване на ролята му на лидер на политическата арена в КНР: да унищожи опозицията, у която започват да се появяват мисли за реформа на икономиката с частично внедряване на пазарни механизми, и в същото време да намери занимание на бедстващите народни маси и отклони вниманието им. Хвърляйки цялата вина за провала на Големия скок на вътрешната опозиция и на външните врагове, в частност ревизионистите на СССР начело с Хрушчов, Мао убива два заека с един куршум: премахва конкуренцията и дава насока на народното недоволство.
Така в края на 50-те години на 20 век започва дипломатическия конфликт между Китай и СССР, който продължава от 1960 до 1989 година, като апогеят му е през 1969 г. Конфликтът е придружен с разцепление в международното комунистическо движение. Разобличаването на сталинизма на ХХ конгрес на КПСС, както и курсът на Никита Хрушчов за постепенна либерализация на икономиката в рамките на концепцията за мирно съвместно съществуване предизвикват недоволството на Мао Дзъдун като противоречащи на комунистическата идеология и заплашващи личната му власт в ККП. Той счита, че лидерът на СССР не се придържа към принципите на марксизма-ленинизма. Политиката на Хрушчов е наречена ревизионистка, а нейните поддръжници са подложени на унищожителна критика по време на Културната революция. Кулминацията на конфликта e пограничния конфликт на остров Дамански на река Усури.
Борба за лидерство в ръководството на партията Към средата на 60-те години на 20 век в партията се сформира недоволство от политиката на Мао Дзъдун. Това недоволство се основава на всеобщото разочарование от провала на политиката на Големия скок. Разбирайки, че може да не удържи властта, Мао започва масов терор. След издигането на лозунга на Мао „Огън по щаба“, в страната започва безпощадна критика срещу Лиу Шаоци, Пън Чжен (секретар на градския комитет на партията в Пекин), Лу Дингжи (министър на пропагандата Власть любой ценой: Реальная история китайца Цзян Цзэминя. Глава 8), Ян Шанкун, Ло Жуйцин и Дън Сяопин. Предявените към тях обвинения се състоят основно в това че са „десни уклонисти, ревизионисти и агенти на капитализма“.
В началото на Културната революция започва кампания на „самокритика“: всички са длъжни в писмена форма да се покаят за своите грешки и грехове пред партията. Опозицията е подложена на многочислени унижения и издевателства, в които влизат не само демагогските разпити, но и „стихийни демонстрации“ пред домовете им. Децата на някои ръководители, които са изпаднали в немилост са подигравани и бити в училище. Някои са хвърлени в затвор, като например Лиу Шаоци, който умира в затвора в началото на 1969 г.
Мао, чувствайки опасността, не може да се ограничи с чистка само във върховните ешелони на властта. Обновлението в редиците на партията приема масов характер. Тези чистки започват още през 1940-те, но сега Мао ги възражда.
Етапи Първи етап За първи етап може да се счита периода от май 1966 до април 1969 г. Самият Мао Дзъдун счита, че Културната революция започва с публикуването на статията на Яо Уенюан от 10 ноември 1965 г. Мао Дзъдун. Беседа с албанска военна делегация (1 май 1967 г.) На 8 август 1966 г. 11-ият пленум на ЦК на КПК приема „Постановление за велика пролетарска културна революция“MacFarquhar and Schoenhals 2006. pp. 39 – 40: