Кръстоносните походи са мащабни военни и религиозно-доктринални кампании през Средновековието, инициирани, подкрепяни и понякога ръководени от Римокатолическата църква. Те са значително политическо, социално, културно и религиозно явление, променило чувствително хода на световната история. Между 1095 г., когато започват, и 1291 г., когато латинските християни са прогонени от кръстоносните държави в Леванта, са извършени многобройни експедиции към Светите земи с цел тяхното отвоюване и защита. Кръстоносните походи продължават и след това, когато Югоизточна Европа трябва да бъде защитена от нашествията на османските турци. През XVI век с настъпването на протестантската Реформация и ограничаването на папската власт кръстоносните походи спират.

Участниците в походите се наричат кръстоносци – включили се в непосредствено провеждащи се или бъдещи кръстоносни походи поклонници: рицари, монаси, хора от простолюдието. Те воюват предимно срещу мюсюлмани – сарацини, маври, селджукски и османски турци, но има походи и срещу езически народи от Прибалтика. Важно място в църковната дейност заема борбата с еретиците, като най-известен поход от този род са Албигойските войни между 1209 и 1229 г.; те биват наричани и Албигойски кръстоносен поход.

За кръстоносни походи могат да се приемат и войните от испанско-португалската Реконкиста, а Рене Грусе нарича кръстоносен поход и византийско-селджукските сражения при царуването на Никифор II Фока и Йоан Цимисхи.

Точният брой на кръстоносните походи не може да бъде известен. Освен деветте, традиционно приемани като „големи“, са били проведени и множество по-малки по мащаб военни експедиции. Насочени най-често срещу идеологически врагове – мюсюлмани и християнски еретици, нерядко техен обект са и лични врагове на папата и монарсите.

Исторически контекст Западна Европа и църквата В края на IX век бившата империя на Каролингите е разделена според Вердюнския договор на Западнофранкско и Източнофранкско кралство, като суверените от двете части се наричат „крале на франките“. Западната част се простира от Фландрия до Каталония, а в източната част суверените носят тройна корона – на Германското, Бургундското и Италианското кралство (всъщност влиянието им на Апенините се ограничава до Ломбардското кралство, тъй като крайбрежията на Южна Италия са окупирани от Византия). Източната част през Х век дава начало на Свещената Римска империя.

Реалната власт на западноевропейските крале е ограничена поради наличието на полунезависими княжества, които се ползват с широка автономия, макар че владетелите им са обвързани с клетва за вярност към краля в рамките на васална система. Обществото се характеризира с феодални структури, понякога наричани „франкски модел“. След края на норманските и унгарските нашествия и с напредването на християнизацията същия феодален модел следват новопоявилите се национални херцогства, като постепенно някои от тях се издигат до кралства: Дания, Полша и Бохемия, Швеция и Норвегия. Те получават от папската власт автономни епископални йерархии и обхватът на западното християнство се разширява. Все още съществува езическа маса – славяните между Елба и Одер.

При франкския модел военната аристокрация упражнява властта си в рамките на васалната система. Придобиването на властта е според династичната традиция, свързана с принадлежността към дадено потекло. Дълг на всеки васал е да защитава господаря си и да го следва във военни експедиции. Основната маса от обществото са селяните, като процъфтява крепостничеството. Духовният живот се осъществява по строгите канони на Римската църква, която може да проповядва навсякъде и да заповядва на крале и императори. Латинският език служи за общ език, богослужението и църковните институции играят водеща роля, религиозните фигури като апостоли, светци служат като модели на подражание.

През XI век в държавите и народите от Западна Европа се наблюдава демографски растеж, генерирал обществената прослойка на феодални професионални войници – представителите на тази елитна прослойка са познати през историята като рицари. Немалко от тях са обезнаследени благородници, за които военните походи са авантюри за обогатяване и завладяване на нови територии. Те служат на своите господари срещу заплащане и се сражават на кон, въоръжени са с меч и пика, носят ризница и щит. Рицарите са тренирани да се бият в стегнати редици, подпомагани от пехота с метателни оръжия. Същевременно се развива строежът на фортификационни съоръжения: сеньориалната власт е съсредоточена в замък, заобиколен с крепостна стена и защитен ров. В подножието на замъка изникват селища и пазари; градовете стават все по-многолюдни, раздвижват се търговията и дребното занаятчийство и някои градове са под пряката власт на краля, осъществявана от епископ. В същото време хората се движат, пътищата са изпълнени с търговци и поклонници, чрез които се разпространяват новини и идеи.

Едно от основните явления на XI век е религиозен кипеж, свързан със стремежа за реформа на църквата. Първоначално той обхваща монасите и канониците, провели т.нар. Клюнийска реформа. Впоследствие реформирането обхваща и висшето духовенство, като папството е реформирано от лотарингските папи с подкрепата на император Хайнрих III. При следващия император Хайнрих IV обаче настъпва конфликт между папската и императорската власт, задълбочил се до такава степен, че папата сваля от власт императора, а той избира антипапа. Църковното разделение лишава аристокрацията и рицарите от редица блага, свързани с църквата, тъй като притежанието им се оказва грях. Все повече хора са със съзнанието на грешници и се засилва стремежът към по-праведен живот. Благородниците, свикнали да разрешават конфликти със силата на оръжието, срещат съпротивата на духовниците, решени да предложат ограничение на военните действия – Божи мир. Така църквата се нагърбва с установяването на ред, „изискван от Господ, за да се възцари властта му на земята“.

На изток след завоюването на България от Василий II, цезаропапизмът във Византия взема връх и през 1054 г. настъпва политическо разделение на християнската църква, известно като Великата схизма. Тя е резултат от един по-дълъг период на отчуждаване между християнските общности на Изток и Запад. Основната причина е борбата за върховенство между римските папи и константинополските патриарси. За разделянето спомагат и вече съществуващите разлики между западната и източната църква, както и това, че папата променя вече съществуващите и потвърдени истини и утвърдени за достоверни догми, обреди и организация, изяснявани на седемте Вселенски събора (първият през 325 г., а последният през 786/787 г.).

Ислямско настъпление в Ориента

През XI век към териториалните загуби за Византия, понесени вследствие на арабско-византийските войни в предишните векове, се прибавя заплахата на тюркски номадски племена, приели исляма. Още от втората половина на X век едно от тях, селджуците, атакува непрестанно границите на Византийската империя в серия от византийско-селджукски конфликти. В битката при Манцикерт през 1071 г. по-голяма част от имперската войска бива разбита от мюсюлманите и един от съимператорите Роман Диоген попада в плен. След тази победа, макар крепостите по източната граница да се държат, византийците се виждат принудени да отстъпват малко по малко територии в Мала Азия на тюркски кланове, някои от които оформят свои малоазийски бейлици. От друга страна, селджуците напредват и на юг, към Сирия и Палестина. Един след друг градовете по източното Средиземноморие падат в ръцете им и през 1079 г. влизат в Йерусалим. Ислямският свят обаче е разкъсван от вътрешен конфликт, тъй като няколко години по-късно в Йерусалим като завоеватели влизат войските на Фатимидите, врагове на селджуците. Така към края на XI век около две трети от християнския свят, включително Палестина, Сирия, Египет и Мала Азия, са окупирани от мюсюлмани, които обаче са разединени. Тези обстоятелства и ислямската забрана за християнско поклонничество до Божи гроб предначертават събитията през следващите векове.

През 1081 г. на византийския трон се качва един генерал, Алексий I Комнин, оказал се способен да се противопостави на ислямската експанзия. Въпреки че католическата и православната църкви са разделени по силата на Схизмата от 1054 г., Алексий опитва да създаде християнска коалиция, като търси финансово-политическа подкрепа от запад и набира наемна войска от западноевропейци, които да подсилят византийските сили.

Алексий изпраща предложенията си до папа Урбан II, който вижда в ситуацията удобен шанс да прекрати схизмата и да подчини на своята власт притиснатия Константинопол. Урбан II вече е показал склонността си за намеса в светската власт, когато призовава за забрана на всякакви военни действия от петък вечер до понеделник сутрин под заплаха от отлъчване от църквата с всички произтичащи от това последствия (Божи мир).

През 1095 г. Урбан свиква синод в град Пиаченца. Там излага предложението на византийския император, но конфликтът с кардиналите и с Хайнрих IV, император на Свещената Римска империяПодпомогнал вече един антипапа, но принуден да се покае в Каноса, надделява по важност пред искането на Алексий.

Терминология Терминът „кръстоносен поход“ възниква в историографията в началото на XVIII век и първоначално служи за обозначение на военните кампании, предприети от европейци-християни в Светите земи през XI, XII и XIII век. Понятието е разширено с включването на други военни експедиции, инициирани, подкрепяни и понякога ръководени от римокатолическата църква срещу езичници и еретици. Те се отличават от други подобни религиозни войни по това, че се считат за покаяние на участниците за извършени от тях грехове и им е обещано опрощение.

По времето, когато започват походите, кампаниите се наричат „пътуване“ () или „поклонение“ (). Участниците са всякакви – благородници, монаси, хора от простолюдието. Едва към края на XII век възниква понятието „кръстоносци“ ( –„отбелязани с кръст“). Към средата на XIII век кръстът става основен символ на походите, като се различават походите през морето () към източното Средиземноморие и походите отсам морето () за тези в Европа. Кръстоносните държави, основани в Ориента, стават известни общо като Утремер или Отремер (, „отвъдморски земи“)..

Населението от Ориента нарича европейските нашественици „франки“ и „латини“, различавайки ги от византийските християни, които нарича „гърци“. Европейците наричат мюсюлманските си противници с различни имена: сарацини – в Ориента, маври – на Иберийския полуостров. Хроникьорите на кръстоносните походи използват наименованието „сирийци“ за говорещите арабски източноправославни християни и „якобити“ за членовете на Сирийската православна църква.

Кръстоносен призив

Още през 1063 г. папа Александър II благославя християните в борбите им с мюсюлманите, давайки им папски знамена, а също и предварително опрощавайки всички грехове на загиналите в битките в името на Иисус Христос. На папа Григорий VII се приписва идеята християнските държави да се обединят, за да се борят срещу своя общ религиозен враг – исляма.

Папа Урбан II (1088 – 1099) е този, който на практика дава живот на кръстоносната идея. В предпоследния ден на Клермонския събор във Франция, на 27 ноември 1095 г. папата отправя призива „Dieu lo volti“ („Бог го желае!)Според различните източници и лингвистични транскрипции – Deus Vult, Deus lo Vult, Deus le volt, God wills it, като има предвид организиране на военна кампания за възвръщане на Йерусалим на християнството“.„Подемете това пътуване в името на нетленната слава на Царството небесно!“ – Урбан II, римски папа

Призивът е приведен от Тайърман по следния начин:

Всъщност съборът е запомнен с папската проповед при закриването му, предадена ни от очевидци и по-късни коментатори като възторжен призив към военните съсловия от Западна Европа да изпълнят задачата, възложена им лично от Бог.