АК „Милан“ (, Асочационе Калчо Милан, или Футболно дружество „Милан“), познат като „Милан“, е италиански футболен отбор от Милано, основан на 16 декември 1899 г.La storia del Milan, acmilan.comИстория на Милан, ACMilan-bg.com. „Милан“ дели четвъртото място с „Бока Хуниорс“ в класацията за спечелени международни трофеи, което го прави един от най-успешните и титулувани клубове в историята на футбола. Носител е на 4 Интерконтинентални (Междуконтинентални)/Световни клубни купи, 5 Суперкупи на Европа, 7 Купи на европейските шампиони/Шампионска лига и 2 Купи на носителите на национални купи. „Милан“ е първият италиански и третият изобщо в историята отбор (след „Реал Мадрид“ и „Бенфика“), спечелил Купата на европейските шампиони (1962/63).
„Милан“ е единственият отбор, класирал едновременно трима свои играчи в челната тройка на класацията за Златната топка за най-добър футболист на Европа – Марко ван Бастен, Рууд Гулит и Франк Рийкард през 1988 г. и Марко ван Бастен, Франко Барези и Франк Рейкард през 1989 г. На национално ниво „Милан“ има 19 шампионски титли, 5 национални купи и 7 суперкупи на Италия, и е първият отбор, спечелил шампионата на страната (във формат национална дивизия) без допусната загуба (1991/92).Die italienische Serie A 1991/1992, fussballdaten.de
Според статистически сондаж на „Demos & Pi“ от септември 2015 г. „Милан“ е трети в Италия по брой привърженици – 14 % от общия брой интервюирани.Il tifo calcistico in Italia, demos.it
Най-често срещаните прякори на „Милан“ са „росонерите“ и „дяволите“, а неговите привърженици и тези на градския му съперник „Интер“ обикновено се наричат помежду си „братя".
История Начални години (1899 – 1939) Отборът по футбол и крикет „Милан“ (Milan Foot-Ball and Cricket Club) е основан на 13 декември 1899 г. от група запалени по футбола британци и италианци начело с Херберт Килпин и английския бизнесмен Алфред Едуард. Паметно в историята е изказването на Киплин: „Saremo una squadra di diavoli. I nostri colori saranno il rosso come il fuoco e il nero come la paura che incuteremo agli avversari!“Matteo Chiamenti, Il papà del Milan, milannews.it, 8 settembre 2010„Ще бъдем отбор от дяволи. Нашите цветове ще бъдат червеното като огъня и черното като страха, който ще предизвикваме у противниците ни“.
Новината за това събитие е публикувана във вестник „Ла Гадзета дело Спорт“ на 18 декември или около два дена по-късно. Първият президент на клуба е Алфред Едуард, вицепрезидент – Едуард Натан Бера, секретар – Самюъл Ричард Дейвис, а сред основателите му са още Херберт Килпин и Дейвид Алисън – капитани на футболния отбор, Даниеле Анджелони, Джанино Камперио, Антонио Дубини и Гуидо Валерио.La nascita di un mito, magliarossonera.it
Клубът е приет като член на Италианската футболна федерация на 15 януари 1900 г., играе първия си мач на 11 март срещу друг милански отбор – „Медиолано“, постигната е победа с 3 – 0, а на 15 април играе първия си мач за първенство (по тогавашната система на елиминиране) – 0 – 3 срещу ФК „Торинезе“. На 27 май печели първото си отличие – т. нар. „Кралски медал“ след победа с 2 – 0 срещу „Ювентус“.Nasce il Milan, enciclopediadelcalcio.it
Още през следващата 1901 г. „Милан“ печели първата си шампионска титла, прекъсвайки серията от три титли на „Дженоа“, побеждавайки го на финала с 3 – 0. Втората идва през 1906 г., когато след завършил наравно първи мач с „Ювентус“ последните отказват да изиграят втори, недоволни от избраното от федерацията място за провеждането му – стадиона на УС „Миланезе“.Panini, pp. 20 – 21 През следващата 1907 г. е завоювана и третата титла – този път изпреварвайки във финалната група отборите на „Торино“ и „Андреа Дория“.
Въпреки тези успехи, през 1908 г. група от съдружници на клуба, несъгласни с ограниченията в картотекирането на чуждестранни играчи, го напуска, за да създаде нов – ФК „Интернационале Милано“ или както ще стане известен – ФК „Интер“.Nati di marzo, fratelli del mondo, inter.it Първото дерби между двата отбора е изиграно на 15 октомври 1908 г. и завършва с победа за „Милан“ с 2 – 1. След това „Милан“ е близо до спечелване на нова титла през 1910 – 11 и 1911 – 12 г. – два пъти шампион е „Про Верчели“. От 1916 г. до 1919 г. първенствата в Италия и в другите големи европейски страни са спрени поради настъпилата Първа световна война. Така през 1915 г. и 1916 г. първенството е заменено от турнир на име „Федерална купа“, спечелена във второто си издание от „Милан“. Звездата на „росонерите“ в онзи период е Ренцо Де Веки.
През март 1919 г. клубът променя официалното си име на „Футболен Клуб Милан“ (Milan Football Club),AC Milan, weltfussballarchiv.com а през 1926 г. е открит стадионът „Сан Сиро“, изграден по време на управлението на президента Пиеро Пирели и на който от 1948 г. ще започне да играе домакинските си срещи и „Интер“. Периодът между двете световни войни не е успешен за клуба – достигнати са само две трети места – през 1937 – 38 и 1940 – 41 г. Въпреки това през тези години в състава на отбора блести звездата на един от първите трима двукратни световни шампиони по футбол – Джузепе Меаца.Александър Ясников, Димитър Джаров, Асен Виденов, От Уругвай ’30 до Мексико ’86, изд. „Медицина и физкултура“, София 1989 г. Междувременно през 1936 г. клубът приема името „Спортно Дружество Милан“ (Milan Associazione Sportiva),Di Cera, pp. 102, 106Panini, p. 140 което само след три години – февруари 1939 г. вследствие политиката на фашисткия режим на Мусолини за италианизиране на имената ще бъде отново сменено – този път на „Футболно Дружество Милано“ (Associazione Calcio Milano).Panini, p. 152 Веднага след приключване на Втората световна война клубът получава името „Футболно Дружество Милан“ (Associazione Calcio Milan), с което е известен.
Ерата на „Гре-Но-Ли“, Ривера и Роко (1950 – 1977) След очакване, продължило 44 години, най-накрая през 1950 – 51 г. „Милан“ печели четвъртата си шампионска титла (както и престижната Латинска купа) благодарение на шведското нападателно трио Гунар Грен, Гунар Нордал (най-резултатният нападател в историята на Червено-черните със своите 210 гола в 257 мача) и Нилс Лидхолм – известно с прозвището „Гре-Но-Ли“, вратаря Лоренцо Буфон и унгарския треньор Лайош Цайзлер. В следващите години към отбора се присъединяват Хуан Скиафино (световен шампион с Уругвай от 1950 г.), Баньоли, Радиче, Джовани Трапатони и Чезаре Малдини, които дават своя принос за спечелените нови три титли – през 1954 – 55, 1956 – 57 и 1958 – 59 г., както и на още една Латинска купа (1956 г.). През 1958 г. „Милан“ достига до финала на Купата на европейските шампиони, където губи от най-силния в онези години „Реал Мадрид“ с 2 – 3 (2 – 2) след продължения.
Присъединяването към отбора на изгряващата звезда Джани Ривера, на световния шампион с Бразилия от 1958 г. Жозе Алтафини (Мацола), Джовани Трапатони, Греци и бъдещата легенда на треньорската скамейка – Нерео Роко донасят през 1962 г. осмата титла на Италия и първата европейска титла за отбора – на стадион Уембли след 2 – 1 е детрониран „Бенфика“ с Еузебио, с което капитанът Чезаре Малдини става първият италианец, поел в ръцете си Купата на европейските шампиони. На 16 ноември същата година обаче „Милан“ с новия си треньор Виани (Нерео Роко е преминал в „Торино“) след 4 – 2 в Милано и 2 – 4 в Рио де Жанейро (пред 165 000 зрители) губи допълнителния трети мач за Междуконтиненталната купа – пак на стадион Маракана с 0 – 1 от „Сантош“ с Пеле.Димитър Попдимитров – История на футбола, изд. „Медицина и физкултура“, София 1984 г. Това е и последният сезон на президента Андреа Рицоли, който след девет години и спечелени четири шампионски титли, една купа на европейските шампиони и една Латинска купа, чиято заслуга е и строителството на спортния център Миланело, напуска управлението на клуба.
Следват няколко не особено добри сезона, които въпреки това през 1966 – 67 г. донасят една Купа на Италия, на финала е победен „Калчо Падуа“ с 1 – 0. Завръщането през 1967 г. на треньорския пост на Нерео Роко обаче довежда до спечелването на деветата шампионска титла и за пръв път на Купата на носителите на национални купи и на финала в Ротердам с два гола на Курт Хамрин е победен „Хамбургер ШФ“.
На следващата година, макар и изпреварен в първенството от „Фиорентина“, „Милан“ печели втората си Купа на европейските шампиони: на стадион Сантяго Бернабеу в Мадрид с Шнелингер и Сормани в състава си и след хеттрик на Пиерино Прати (наречен шеговито La Peste – „Чумата“) с 4 – 1 е победен „Аякс“, ръководен от Ринус Микелс и с изгряващата звезда Йохан Кройф. През есента на същата година „Милан“ успява за първи път да спечели и Междуконтиненталната купа – 3 – 0 и 1 – 2 срещу аржентинския „Естудиантес“, а в самия ѝ край за първи път със Златната топка на списание „Франс футбол“ за най-добър играч в Европа е награден италианец – капитанът Джани Ривера.
70-те години започват с три поредни втори места – две от които след като е пропилян сериозен аванс пред следващия в класирането – през 1970 – 71 г. шампион е „Интер“, а през 1972 – 73 г. след загуба на „Милан“ в последния кръг, от както ще бъде наречена „фаталната“ Верона, шампион е „Ювентус“. Те са компенсирани до голяма степен от двете спечелени национални купи – 1971 – 72 на финала е победен „Наполи“ с 2 – 0 и 1972 – 73 г. и преди всичко със спечелената втора КНК – 1 – 0 срещу „Лийдс“. След няколко сезона без успехи през 1977 г. треньорският пост е поет от Нилс Лидхолм, а дебют в първия отбор прави Франко Барези. Това довежда година по-късно до спечелването на „звездното скудето“ или десетата шампионска титла. Отборът, воден от Джани Ривера в неговия последен сезон като играч надделява над конкуренцията на коравия Перуджа – от съществуването на серия А първият отбор, успял да завърши шампионата без допусната загуба.
В Серия Б (1980 – 1985) С пролетта на 1980 г. футболната общественост в Италия е разтърсена от най-големия в нейната история скандал – този на „Черното тото“. Като част от него фигурира уговарянето на мача „Милан – Лацио“, завършил 2 – 1, заради което двата отбора са наказани от футболната федерация да играят в следващия сезон в Серия Б. Интересен факт е, че по заведеното едновременно с това дело в Гражданския съд двата отбора са оправдани поради липса на доказателства, но до приключването му шампионатът вече е започнал. „Милан“ завършва на първо място във втора дивизия, но тежката криза, която вече очевидно е налегнала клуба, става причината за повторното му отпадане – през следващата 1981 – 82 г. „Милан“ завършва трети в обратен ред на класирането с 24 точки (две за победа) от 30 мача. Въпреки това стълбът в отбраната – Фулвио Коловати е един от титулярите на Националния отбор на Италия, станал световен шампион през лятото на същата година. Завръщането на „Милан“ в Серия А отново става веднага, но клубът е задлъжнял и сериозно застрашен от фалит. Все пак на 20 януари 1985 г. привържениците на отбора стават свидетели на дебюта на 16-годишния Паоло Малдини.
Ерата Берлускони (1986 – 2016) Успехи с холандското трио и Барези при Саки и Капело (1986 – 1994)