Симо̀н Хосе Антонио де ла Сантисима Тринидад Болѝвар де ла Консепсион и По̀нте Паласиос и Бланко (, 24 юли 1783, Каракас – 17 декември 1830, Санта Марта, Колумбия) е латиноамерикански революционер, генерал и политик, най-влиятелният и известен от ръководителите на войните за независимост на испанските колонии в Америка. Национален герой на Венецуела.
Освобождава от испанско господство Венецуела, Нова Гранада (съвременните Колумбия и Панама) и провинция Кито (съвременен Еквадор). В периода 1819 – 1830 г. е президент на Велика Колумбия, създадена на териториите на тези страни. През 1824 г. освобождава и Перу и застава начело на образуваната на територията на Горно Перу Република Боливия (1825), назована в негова чест. Провъзгласен през 1813 г. от Националния конгрес на Венецуела за Освободител.
Биография Произход Симон е роден на 24 юли 1783 г. в знатното креолско семейство на Хуан Винсенте Боливар (1726 – 1786), който произлиза от аристократична фамилия, преселила се в Америка през XVI век от бискайското село Пуебла де Боливар в Испания, откъдето идва фамилното им име. Баща му е далечен потомък на кастилския крал Фернандо III и савойския граф Амедей IV, както и на фамилията Арданса.
Далечен предшественик на революционера е неговият съименник Симон де Боливар, който е на служба при управителя на Генералното капитанство Санто Доминго от 1550 до 1570 година. Заедно с управителя, той се преселва във Венецуела през 1589 година. Като един от първите заселници в Каракас той става видна личност в местното общество, като семейството му придобива значителни имения и енкомиенди в областта, както и места в местния колониален съвет (кабилдо). Влиянието на семейство личи от факта, че след построяването на Каракаската катедрала през 1594 година то става едно от първите, получили собствен страничен параклис към нея.
Първоначалният източник на богатството на рода Боливар е захарната плантация Сан Матео с придадената към нея енкомиенда. По-късно индианците от енкомиендата, работещи на плантацията, са заменени с роби и свободни негри. Друг важен източник на приходи за семейството са мините за добив на мед, както и на злато и сребро. Към края на XVII век добивът на мед във Венецуела се разраства до такава степен, че изразът „каракаска мед“ става обичаен в испаноезичния свят. Голяма част от медните мини по това време са собственост на рода Боливар.
През 1728 година дядото на Симон Боливар, Хуан де Боливар и Мартинес де Вийегас, закупува от каталонския манастир Санта Мария де Монтсерат благородническа титла. Тя не е призната от краля, което предизвиква продължили близо столетие съдебни спорове. По линия на семейството на майка си Симон Боливар наследява и медни мини в Кокороте. По-късно той ще използва огромното богатство на рода си, за да финансира революционната си дейност.
Ранни години Симон Боливар израства в Генералното капитанство Венецуела. Сред неговите възпитатели е Симон Родригес, оказал голямо влияние върху младежа. Родителите му, Хуан Висенте Боливар и Понте и Мария де ла Консепсион Паласиос и Бланко, умират, докато той е още дете, съответно през 1786 и 1792 година.
През 1799 година Боливар заминава за Испания, по решение на роднините си, за да продължи своето образование. Там той изучава право и през 1802 година се жени за Мария Тереса Родригес дел Торо и Алаиса, родственица на видно семейство от Каракас, но на следващата година двамата посещават Венецуела и тя умира от малария. Боливар се връща в Испания през 1804 година, живее известно време в Париж, където посещава Политехническата школа и пътува из Европа – Италия, Швейцария, Германия, Англия и Франция. По това време той става франкмасон и по-късно основава нови ложи в Латинска Америка.. През 1805 г. Боливар посещава Съединените американски щати, където започва да обмисля плана си за освобождение на Южна Америка от испанско владичество.
Създаване на Велика Колумбия
Симон Боливар се връща във Венецуела през 1807 г. След като Наполеон Бонапарт поставя на испанския трон брат си Жозеф Бонапарт през 1808 г., латиноамериканските колонии отказват да го признаят и властта в тях е поета от местни правителства, независими от Мадрид. Хунтата в Каракас обявява независимостта си през 1810 и Боливар, който участва в нея, е изпратен на дипломатическа мисия във Великобритания, за да иска поддръжка от британското правителство, което обаче предпочита да запази неутралитет. Боливар оставя в Лондон агента Луи-Лопес Мендес за сключване на съглашение от името на Венецуела за заем и за вербуване на войници и се завръща обратно с транспорт оръжие.
През 1811 г. Боливар отново е във Венецуела, където войната е придобила жесток характер – испанците се обръщат за помощ към полудивите обитатели на венецуелските степи (лянеросите), на което Боливар отговоря със заповед да се избият всички пленници. На следващата година, водачът на хунтата Франсиско де Миранда предава страната на испанците и Боливар заминава за Картахена, където пише своя „Картахенски манифест“. През 1813 г. Конгресът от Тунха му поверява командването на войските на Нова Гранада и на 14 май той започва настъпление към Венецуела, станало известно като „Възхитителната кампания“ (Campaña Admirable). На 23 май влиза в Мерида, където получава прозвището „Освободителя“ (El Libertador), а на 9 юни превзема и Трухильо. На 15 юни издава известния „Декрет за война до смърт“, на 6 август превзема Каракас, с което е обявена Втората венецуелска република, начело на която застава Боливар.
Той обаче не се решава да проведе реформи в интерес на по-бедните прослойки, не успява да спечели тяхната поддръжка и претърпява поражение – след въстанието на Хосе Томас Бовес през 1814 г. и падането на Венецуелската република, Боливар се връща в Нова Гранада, където оглавява колумбийските националисти и превзема Богота. Той има намерение да се отправи към Картахена и с помощта на местни сили да превземе Санта Марта, но се отказва и заминава за Ямайка. Оттам отправя искане за помощ до хаитянския лидер Александър Петион. През септември 1815 г. Боливар публикува открито писмо, в което изразява увереността си в скорошното освобождение на Америка от испанците.
През декември 1816 г. с хаитянска помощ, получена срещу обещанието за освобождаване на робите, Боливар дебаркира във Венецуела. Отмяната на робството (1816) и издадения през 1817 г. декрет за раздаване на земя на войниците от освободителната армия му позволяват да спечели помощта на населението. След неуспешен опит да събере около себе си всички предводители на революцията, за да действат по общ план, през май 1817 г. Боливар овладява Ангостура (днес Сиудад Боливар) и вдига против Испания цяла Гвиана. Боливар заповядва да се арестуват бившите му сподвижници Пиар и Марино (първият е осъден на смърт на 16 октомври 1817 г.). През февруари 1818 г., благодарение на пристигнали от Лондон войници, Боливар сформира нова армия. След редица успешни действия във Венецуела, през 1819 г. войските му освобождават и Нова Гранада, след победата в битката при Бояка.
На 7 септември 1821 г. е създадена република Велика Колумбия, федерация, в която първоначално влизат Венецуела и Нова Гранада. През декември 1819 г. Боливар е избран за президент от Националния конгрес в Ангостура, а Франсиско де Паула Сантандер – за вицепрезидент. През 1822 г. колумбийците прогонват испанските сили от провинция Кито (днес Еквадор), която се присъединява към Колумбия.
Управление
Победите при Карабобо през 1821 и Пичинча през 1822 г. затвърждават властта на Боливар във Венецуела и Еквадор. През юли 1822 г. той се среща в Гуаякил с аржентинския генерал Хосе де Сан Мартин, „защитник на перуанската свобода“, и поема ангажимент да го подпомогне за окончателното изтласкване на роялистите от Перу. На 10 февруари 1824 г. перуанският парламент назначава Боливар за диктатор. На 6 август, подпомаган от Антонио Хосе де Сукре, той нанася решително поражение на испанците в битката при Хунин, а на 9 декември испанските войски са окончателно разгромени от Сукре при Аякучо.
На 6 август 1825 г. е обявено създаването на Боливия, като Боливар става един от малкото хора, на които е наречена цяла държава. В същото време той среща трудности да задържи контрола върху обширната Велика Колумбия. Във Венецуела започват местни въстания и федерацията се оказва на ръба на разпадането. Макар че е постигнато споразумение с венецуелските бунтовници, то предизвиква недоволство в Нова Гранада.
Опитвайки се да спаси разпадащата се държава, Боливар свиква конституционно събрание в Оканя през април 1828. Намерението му е да въведе силно централизирано управление с пожизнен президент, подобно на установеното в Боливия. Тези планове срещат силна съпротива в събранието и Боливар оттегля от него своите привърженици, след което се обявява за диктатор. Това още повече изостря напрежението и на 25 септември 1828 г. е направен опит за убийството му, а през следващите месеци започват бунтове в Нова Гранада, Венецуела и Еквадор.
Смърт
С думите „Всички, които служеха на революцията, разораха морето“, Боливар подава оставка от президентството си на 27 април 1830 г., възнамерявайки да напусне страната и да замине в изгнание в Европа, вероятно във Франция. Той вече е изпратил няколко сандъка (с негови вещи и творби, които е избрал) в Европа,Bolívar, Simón (1983). Hope of the universe (print ed.). Paris: UNESCO. но така и не успява да отплава.
На 17 декември 1830 г., на 47-годишна възраст, Симон Боливар умира след болезнена туберкулоза в Квинта де Сан Педро Алехандрино в Санта Марта, Велика Колумбия (сега Колумбия). На смъртния си одър, Боливар моли адютанта си, генерал Даниел Флоренсио О'Лиъри, да изгори останалия архив от негови творби, писма и речи. О'Лиъри не се подчинява на заповедта и творбите на Боливар оцеляват, осигурявайки на историците богата информация за либералната философия и мисли на Боливар, както и подробности от личния му живот, като например дългата му любовна връзка с Мануела Саенц. Малко преди смъртта си през 1856 г. Саенц увеличава тази колекция, като дава на О'Лиъри собствените си писма от Боливар.
Тялото му е погребано в катедралата на Санта Марта. Дванадесет години по-късно, през 1842 г., по искане на президента Хосе Антонио Паес, то е преместено от Санта Марта в Каракас, където е издигнат паметник за погребението му в Националния Пантеон на Венецуела. Квинта близо до Санта Марта е запазена като музей с множество препратки към живота му. През 2010 г., символичните тленни останки на любовницата на Боливар, Мануела Саенц, са погребани до него по време на национална церемония, която ги събира отново и почита ролята ѝ в освободителните войни.
През януари 2008 г., президентът на Венецуела Уго Чавес създава комисия,Chávez, Assailed on Many Fronts, Is Riveted by 19th-Century Idol която да разследва теорията, че Боливар е жертва на убийство. На няколко пъти Чавес заявява, че Боливар в действителност е отровен от „предателите от Нова Гранада“.Bolivar and Chavez a Worthy Comparison. Council on Hemispheric Affairs. 2011-08-11 Bolivar and Chavez a Worthy Comparison През април 2010 г., специалистът по инфекциозни заболявания Пол Овертер изследва записите на симптомите на Боливар и стига до заключението, че може да е претърпял хронично отравяне с арсен, но бързо отравяне и убийство са малко вероятни. „Doctors Reconsider Health and Death of 'El Libertador,' General Who Freed South America“. Science Daily. 29 април 2010.Allen, Nick (7 May 2010). „Simon Bolivar died of arsenic poisoning“. The Telegraph. Simon Bolivar died of arsenic poisoning През юли 2010 г., тялото Боливар е разпоредено да бъде ексхумирано, за да бъде подложено на изследване.James, Ian (16 July 2010). „Venezuela opens Bolivar's tomb to examine remains“. MSNBC Venezuela opens Bolivar's tomb to examine remains През юли 2011 г., международните съдебни експерти издават доклад, в който се твърди, че няма доказателства за отравяне или друга неестествена причина за смъртта.
Личен живот