Санстефанският мирен договор е предварителен (прелиминарен) мирен договор между Руската империя и Османската империя, който слага край на Руско-турската война (1877 – 1878) г. и урежда, макар и неокончателно, обособяване на Трета българска държава след близо пет века османско владичество в България.

Договорът е подписан около 17 ч. на 3 март (19 февруари стар стил)Датите в статията са предадени по новия стил. 1878 г. в Сан Стефано (близо до Константинопол, днес част от Истанбул), от граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов от руска страна и от външния министър Савфет Мехмед паша и посланика в Германия Садулах бей от страна на Османската империя. Нито един българин не присъства на подписването, независимо от това, че българите са участвали във военните действия и са дали 1347 убити опълченци.

Санстефанският договор изостря силно отношенията между Русия и останалите Велики сили, поради това, че е сключен в нарушение от страна на Русия на предварително сключените тайни споразумения с Австро-Унгария – по-специално Райхщадското споразумение от 1876 г. и Будапещенската конвенция от 1877 г. Част от тези спорове са решени с Лондонското споразумение от 30 май 1878 г., предхождащо Берлинския договор, който окончателно решава въпроса със създаването на Княжество България. Един от сериозните за Русия (а оттам – и за България) проблеми в Санстефанския договор е в предварителното съгласие на Русия, че на Балканите няма да се създава нова голяма славянска държава.

Край на Руско-турската война

След пленяването на армията на Осман паша в Плевен през декември 1877 г. Османската империя прави неколкократни постъпки към руската страна за примирие, но без успех. Преговорите в Казанлък през януари 1878 г. се провалят, тъй като османските пълномощници отхвърлят условието на Русия за създаване на самостоятелно българско княжество в границите на българския етнос, което да е по площ не по-малко от териториите, посочени от Великите сили на Цариградската конференция в края на 1876 г.Генов, Ц., Освободителната война 1877 – 1878 г., Изд. „Наука и изкуство“, София 1978, с. 262 – 263

Междувременно руските войски разбиват турците при Караагач, превземат незащитения Одрин и напредват към Цариград и Дарданелите. Молбите на Османската империя за помощ от Великобритания и Австро-Унгария срещат отказ от Лондон и Виена. Единственото, което остава на Османската империя, е да приеме всички искания на Русия. На 31 януари 1878 г. в Одрин е подписано примирие.Генов, Освободителната война 1877 – 1878 г., с. 265 Още първата точка в протокола по примирието нарушава Райхщадското споразумение на Русия с Австро-Унгария, тъй като гласи:

Останалите искания са за независимост на Румъния, Сърбия и Черна гора.

Усложняване на обстановката в Европа

Още в началото на Руско-турската война обстановката в Европа се нажежава. Въпреки съпротивата на опозицията начело с Уилям Гладстон през май 1877 г. правителството на Великобритания взима решение да се включи във войната на страната на Османската империя в случай, че Русия обсади Цариград, проникне на територията на Египет и окупира Дарданелите или Персийския залив,Seton-Watson, R. W. Disraeli, Gladstone and the Eastern Question, London, 1935 г., стр. 199 и уведомява Петербург за решението си.

Тъй като се опасява от съюза на Русия с Германия и Австро-Унгария (Съюз на тримата императори), британското правителство се заема да привлече Австро-Унгария на своя страна. През май 1877 г. британският премиер Бенджамин Дизраели изпраща таен меморандум до австро-унгарското правителство, с който насърчава претенциите на Виена за облаги от войната. Австрийското правителството дава да се разбере, че не би се съгласило на продължителна руска протекция над България.Sumner, B. H. Russia and the Balkans, 1870 – 1880. Hamden, 1962 г., стр. 321

Не след дълго руският император разбира за тайните преговори между Виена и Лондон и уверява двете страни, че бъдещето на Балканите ще се решава от всички Велики сили.Buckle, G. E. etw. F. Monypenny The Life of Disraeli, London, 1920 г., стр. 173 За да засили съюза си с Австро-Унгария и Германия, Александър II им представя предварително документа „Основания на мира“. Британското правителство прави нови опити да внесе разкол в Съюза на тримата императори. Новото предложение на Дизраели е за мобилизация на австро-унгарската войска, но във Виена не се съгласяват, тъй като вече са били договорили с Русия разпределянето на територии, получени в резултат на войната. Тайните преговори не довеждат до пакт, но поне разкриват, че Австро-Унгария застава на английска позиция.Милютин Д.А., Дневник Д.А. Милютина, Москва, 1949 г., стр. 16

Откритите антируски изказвания в Англия и несъгласието на Хабсбургите с „Основания на мира“ вдъхват надежди на Османската империя за дипломатическа и военна подкрепа.Seton-Watson, R. W. Disraeli, Gladstone and the Eastern Question, London, 1935 г., стр. 329 Виена обаче отхвърля османската молба за помощ най-малко по две причини – тайното споразумение с Русия и защото не търси начин да спаси империята, а да завладее част от балканските ѝ владения. С тази цел австро-унгарците искат мирният договор след края на войната да бъде съгласуван между всички Велики сили. Обединеното кралство застава на същата позиция, но цели запазване на Османската империя.Татишев, С. С., Император Александър II, его жизнь и царствование, Москва, 1911 г., стр. 429

Канцлерът Ото фон Бисмарк предлага да посредничи за изглаждане на руско-британските разногласия.Косев, К. Източният въпрос и българското освобождение, София, 1978 г., стр. 409 – 419 В края на същия месец обаче външният министър на Австро-Унгария Дюла Андраши възразява остро срещу разпростиране на България на юг от Стара планина, което пряко противоречи на клаузите в Райхщадското споразумение с Русия.Die grosse Politik der europaischen Kabinete 1871 – 1914, Berlin, 1922 г., стр. 326 – 331 Междувременно Русия започва да изпитва затруднения и с балканските си съюзници. Румъния недоволства от преминаването на Южна Бесарабия в състава на Руската империя, макар че тя получава Северна Добруджа като компенсация. По-късно всички тези обстоятелства, включително и фактът, че руската армия не освобождава Македония и Родопите, възпрепятстват реализирането на Санстефанския договор, който така или иначе не само е бил предварителен, но и е бил подписан от Русия с ясното знание, че нарушава текстовете на Райхщадското споразумение. Липсата на предварително съгласие на Великите сили с условията на договора, както и неспазването на договореностите от руска страна на тайната политика от преди започване на войната, водят до провеждането на Берлинския договор. Андрей Карцов, руски дипломат, служил като консул в Белград, Париж и др., пише в книгата си „Зад кулисите на дипломацията“:Ю.С.Карцов, „Зад кулисите на дипломацията“ 2-ро издание, Петроград, 1916 г., стр. 66.

До 2015 г. беше малко известно в България, че Русия сключва тайно споразумение с Австро-Унгария във връзка с руско-турската война, което е предизвестявало провеждането на Берлинския конгрес, довел до разпокъсването на България и предаването на Босна и Херцеговина под управлението на Австро-Унгария.Покровский М. Русская история с древнейших времен. При участии Н. Никольского и В. Сторожева. – М., 1911, т. 5, с. 309 – 318.Договори между Русия и Австро-Унгария , по-специално: Райхщатският договор от 8 юли 1876 г. и Будапещенската тайна конвенция от 15 януари 1877 г., както и договорът с Великобритания за изменение на Санстефанския договор от 30 май 1878 г.

Подписване на Санстефанския предварителен мирен договор

След подписването на Одринското примирие започват мирните преговори между двете страни в конфликта. За пръв пълномощник от руската страна е избран граф Николай Игнатиев.Сан Стефано. Записки графа Н.П. Игнатьева., Петроград, 1916 г., стр. 26 – 28

На 9 февруари 1878 г. Игнатиев пристига в Одрин, придружаван е от Александър Нелидов – началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Участие в преговорите взима и княз Алексей Церетелев, който е един от първите чужденци, видели намесата на османската войска след Априлското въстание през 1876 г. и е сред участниците в Цариградската конференция.

Поради опасността от война с Обединеното кралство и Австро-Унгария, Русия е принудена да направи някои отстъпки спрямо турската страна, която поради изострените отношения на Русия с останалите Велики сили се възползва, за да забави процеса по подписване на договора.Сан Стефано. Записки графа Н.П. Игнатьева., Петроград, 1916 г., стр. 91

Мирните преговори започват на 13 февруари след като в Одрин пристига първият член на турската делегация – външният министър Савфет паша. Две седмици по-късно пристига и вторият – Сабдулах бей, посланикът на Османската империя в Берлин.

Още в началото на преговорите Савфет паша заявява, че империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи, но той отхвърля условията за мир, защото подписване на договор щяло да има само ако бъде започнат конгрес на всички Велики сили. Преговорите вървят мъчително, руското правителство започва да усеща намеренията на Османската империя и затова решава да предприеме по-твърди мерки с цел по-скорошно подписване на договора. На 24 февруари се изпраща отряд от 10 000 души край Цариград, а Главната руска квартира се мести от Одрин в Сан Стефано – тази тактика на сплашване не дава резултат и османските пълномощници продължават да печелят време до желаната помощ или конгрес на Великите сили.

Делегацията на Османската империя възразява срещу границите на България и Сърбия, които откъсват значителни части от териториите на империята.

На 25 февруари в Сан Стефано пристига великият везир Ахмед Вефик. Продължават обсъжданията относно границите на България, но не се постига споразумение. Преговорите са прекъснати на 28 февруари. На същата дата граф Игнатиев уведомява главнокомандващия на войските княз Николай Николаевич, че примирието трябва също да бъде прекъснато, а настъплението – подновено. Николаевич изпитва притеснение, че подобни действия биха довели до война с Обединеното кралство. Договорът е подписан на 3 март 1878 г., клаузите на мира са представени след ратифицирането му, което става две седмици по-късно – на 17 март.

Клаузи Засягащи Черна гора, Сърбия и Румъния Според договора Черна гора удвоява територията си за сметка на Османската империя, като включва градовете Никшич, Подгорица и Антивари (Бар) (Член 1). Високата порта признава независимостта на княжеството (Член 2).

Сърбия е призната от Портата за независима държава и за участието си във войната анексира поморавските градове Ниш и Лесковац, Прокупле и Куршумлия, както и части от Новопазарско (Член 3). Частта от Поморавието влиза в границите на Западната българска автономна област, предвидена от Цариградската конференция на Великите сили от 1876 г.Александров, Ем. (ред.), История на българите, том IV: Българската дипломация от древността до наши дни, Изд. „Знание“, София 2003, ISBN 954-621-213-X, с. 213

Румъния също е призната от Цариград за независима държава (Член 5).

Засягащи България

Договорът предвижда създаването на автономно, трибутарно княжество България с християнско правителство и правото да има войска. Окончателните граници на Княжеството трябва да се определят от смесена руско-турска комисия, но размерите на България, определени в общи линии на приложената карта, трябва да служат за основа на окончателното разграничение.