Историческа Чехия заема област в Централна Европа, лежаща между Силезия, Саксония, Бавария, Австрия и Моравия, в междуречието на Одер и Дунав, североизточно от Алпите.

Праистория и Древност През Каменната и Бронзовата епоха районът е населяван от граветски кроманьонци, за което археологическо свидетелство е Вестоницката Венера. След тях там се установяват общностите култура на фуниевидните чаши и Култура на шнуровата керамика и бойни брадви, последвани от унетицката и кновизската култура. Разкрити са находки, датиращи от Желязната епоха, които говорят за поселения от типа на Халщатската култура.

Античност и Ранно средновековие Историческите данни за стопанството, политиката и културата на чешките земи са оскъдни за периода преди X век, който неслучайно е наричан Тъмните векове. Авторитетни и обосновани източници датират след християнизацията и след мисията на Кирил и Методий във Великоморавия.

До V–VI век териториите на днешна Чехия са населени последователно от келти (бойи), маркомани, квади и лангобарди. Последните три племена са от групата на германските племена, а германски колнисти продължават да се заселват в чешките земи в следващите столетия, което оставя траен белег върху политическите събития и културата на района. Той е масово заселен с преобладаващо славянски племена, като първи данни за това има от 535 г.

През периода 623 – 658 г. в чешките земи преживява за кратко т.нар. Държава на Са̀мо – своеобразен родово-общинен и търговски съюз, основан от полулегендарен франкски търговец на име Са̀мо.

За истинска държавност по поречието на Морава може да се говори с възникването на Моравското княжество и Великоморавия, просъществували в периода 833 – 907 г. Тогава с Кирило-Методиевата мисия започва и приобщаването на чехите към християнската култура.

Още от края на IX век на територията на бъдещото Чешко княжество възникват две племенни обединения: Чешки – в северозападните земи, с център Прага: оглавен от князе от рода Пшемисловичи – първата владетелска династия на Бохемия; Зличански – в югоизточните земи, с център Либице: начело с князе от рода Славниковичи; Периодът на X и XI век е белязан от опитите на князете наложат хегемонията си над родовата аристокрация. Борбата се изостря особено по времето на князете Болеслав I Страшни (935 – 967) и Болеслав II Благочестиви (967 – 999) и като резултат от нея към 999 г. бива изтребен целият род на Славниковичите, а Либице е разрушен. През същия период расте натискът от страна на Източнофранкското кралство и последователно князете Вацлав I и Болеслав Страшни признават зависимостта си съответно от Хайнрих I и Отон I. През 973 г. епископството в Прага е подчинено на германската митрополия в Могунция.

По времето на княз Бржетислав I (1034 – 1055) е законово формулирано чешкото обичайно право и са фиксирани принципите на сеньориалните отношения между чешкия княз и германо-римския император като през 1086 г. император Хайнрих IV дарява пожизнена кралска титла на Вратислав II (1061 – 1092).

Към края на XI в. старата родова аристокрация (лѐхите) са окончателно заменени с нова военно-служебна и постепенно феодализираща се аристокрация, тясно свързана с княжеската власт. Бохемия присъединява Моравия през 1029 година след конфликт с маджарите и поляците. Моравия обаче остава отделно маркграфство управлявано от по-младия син на бохемския крал, и двете територии на няколко пъти биват разделяни заради сложната династична уредба помежду им. В тези периоди Моравия попада под директното управление на свещения римски император или Унгария. Тя остава и настрана по време на вътрешните конфликти и религиозни борби на Бохемия.

Бохемско кралство и хуситско движение

Великоморавия се разпада около 907 година с нашествието на маджарите в региона. Така чешките племена в Бохемия се отцепват от тези в Моравия, които остават под маджарски контрол. Чехите се сближават с франките и така през 10 век се заражда Бохемското кралство, докато моравските племена претърпяват промени под дългото маджарско управление и с времето развиват словашка иденичност.

През 950 година владетелят на Свещената Римска империя Ото I нахлува в кралството и настоява неговият владетел Болеслав I Страшни да плаща данък на императора. Така Бохемското кралство се превръща в субект на империята, а кралят му става един от седемте курфюрсти в изборната ѝ колегия. Императорите използват католическата църква за да прокарват германско влияние в Бохемия, например с подчиняването на Пражката епископия под архиепископията на Майнц през 973. Бохемската династия на Пршемисловците използва статута на кралството, за да подсили позициите си в борбата срещу местната аристокрация.

Бохемия присъединява Моравия през 1029 година след конфликт с маджарите и поляците. Моравия обаче остава отделно маркграфство управлявано от по-младия син на бохемския крал, и двете територии на няколко пъти биват разделяни заради сложната династична уредба помежду им. В тези периоди Моравия попада под директното управление на свещения римски император или Унгария. Тя остава и настрана по време на вътрешните конфликти и религиозни борби на Бохемия.

През 1212 година крал Отокар I изисква от императора златна була, с която потвърждава монархическия статут на себе си и наследниците си, и по този начин слага край на имперската политика бохемският крал да бъде одобряван предварително. В средата на 13 век кралството навлиза във възход. Това се дължи на отслабналата императорска власт заради усложнената политика в Средиземноморието и борбата за трона. Благодарение на брака си с принцеса Маргарет от изчезващите Бабенберги, крал Отокар II става херцог на Австрия, а по-късно установява контрол и върху Щирия, Каринтия и Карниола. Бохемското управление над тези земи обаче е краткотрайно заради походите на Рудолф I Хабсбург, който ги завзема в края на 13 век. В началото на 14 век Бохемия преживява мащабна немска имиграция, в рамките на която чешката аристокрация започва да сключва бракове с немски благороднически фамилии. Немците донасят и своя правна уредба (jus teutonicum), която става основа на по-късното бохемско-моравско търговско право.

На трона през 14 век се възкачва династията на Люксембургите, чийто най-виден представител е Карл IV. Той управлява между 1347 и 1378 година и дава началото на златна епоха в Бохемското кралство. Сред постиженията му са успешна реформа в провинциалната админстрация, васализиране на Бранденбург, Лузатия и Силезия и ограничаване властта на аристокрацията. Заедно с това той освобождава Пражката епископия от контрола на Майнц и я прави архиепископия с правото да коронясва бохемските крале; през 1355 той самият става свещен римски император и на следващата година издава нова златна була, която регламентира в детайл изборът на императора от курфюрстите. Булата прекратява васалния статут на чешките крале спрямо императора. Друго забележително постижение на Карл са мащабните строежи в Прага, включително основаването на Карловия университет през 1348.

В него бързо започва да се оформя чешката идентичност, а заедно с нея и реформаторски дух. През 1403 година ректор на университета става Ян Хус. Неговото антипапско, антийерархично разбиране за християнството спечелва поддръжници сред чехите в университета, но германците и прогерманският крал Вацлав IV (1378 – 1419) му се противопоставят. Изгарянето на Хус на клада през 1419 довежда до Първата пражка дефенестрация и началото на Хуситските войни, завършили с разбиването на таборитите (радикални хусити) край Липан през 1434. За крал на Бохемия е провъзгласен Сигизмунд Люксембургски, но той умира четири години по-късно без мъжки наследник. Следва поредица от кратко управлявали монарси, която приключва през 1458 с избирането на умерения хусит–каликстинец Иржи Подебрадски от чешките съсловия. Кралят успява да обедини остатъците от таборитите и реформираната чешка католическа църква, но управлението му така и не е признато от папата.

Хабсбурги

След смъртта на Иржи властта над Бохемия попада в ръцете на полските ягелонски крале Уласло II (1471 – 1506) и Лайош II (1506 – 1526), които същевременно са владетели и на Унгария, Полша и Хърватия. Те не посещават Бохемия и в този период властта е практически в ръцете на чешката аристокрация, но управлението им трае кратко. Лайош е убит от турците в битката при Мохач и така ягелоните губят управлението си над Бохемия и маркграфство Моравия, които попадат под Хабсбургски контрол. За разлика от населените с крепостни селяни и доминирани от унгарците словашки земи, Бохемия има ясно определени съсловия, които са готови да защитават своите свободи. Те влизат в дълготраен конфликт с хабсбургската монархия, която се стреми към централизация.

Тя започва под крал Фердинанд I (1526 – 1564), който се възползва от неспособността на бохемските съсловия да изберат свой монарх и установява наследствена власт на хабсбургите. Управлението му е белязано от дълбоки религиозни сблъсъци между хуситите и бохемските католици (чехи и немци). С началото на Реформацията голяма част от немското градско население възприема лютеранската и калвинистката доктрина, което усложнява този вътрешен конфликт и предизвиква разцепление сред хуситите, част от които се съюзяват с немците-протестанти. През 1546 протестантите в цяла Германия образуват съюз срещу свещения римски император Карл V, брат на Фердинанд. Чехите и протестантите в Бохемия симпатизират на съюза и през 1547 влизат във въоръжен конфликт с краля. Въстанието им обаче е смазано, цялата собственост на хуситите е конфискувана, а водачите на бунта биват затворени. Фердинанд започва усилено да налага католицизма чрез изпращането на йезуитски мисионери и отварянето на йезуитска школа в Прага.

В началото на 17 век противопоставянето между чехите и хабсбургите, както и между католици и реформираната църква, започва да се разгаря отново. През 1618 година двама католически имперски съветници са хвърлени от прозорец на Пражкия замък (Втора пражка дефенестрация), с което е дадено началото на нов бунт срещу хабсбургите, както и на опустошителната Тридесетгодишна война. Бохемските съсловия събират армия, разпореждат изгонването на йезуитите и обявяват бохемския престол за избираем. Съсловията са сразени от имперско-испанската войска в Белогорската битка на 8 ноември 1620. Разгромът в този сблъсък има дълбоки последици за Бохемия. Много чешки благородници са екзекутирани, почти всички останали напускат Бохемия, а имотите им са конфискувани. Голяма част от протестантите също емигрират, Карловият университет е слят с йезуитската школа, всички некатолически свещеници за изгонени, събранията на Бохемия и Моравия са разтурени, и всички чешки земи стават наследствена собственост на хабсбургската фамилия. По този начин Бохемското кралство е практически ликвидирано. С приключването на Тридесетгодишната война през 1648 е юридически потвърден статутът на Бохемия като част от хабсбургска монархия със седалище във Виена, и така автономната чешка аристокрация, реформирана църква и обособена култура биват почти изцяло загубени.

В периода на просветен абсолютизъм при Мария Терезия (1740 – 1780) се провежда германизация на образованието и са отнети последните привилегии на оцелялата аристокрация. Императрицата обаче провежда и редица реформи, които повишават социалната мобилност и икономическите дейности в Бохемия. Образованието започва да обръща повече внимание на науките, отколкото на религията, съкратени са феодалните структури и аристокрацията започва да инвестира печалбите от своите земи в производството на текстил, въглища и стъкло. Хабсбургският абсолютизъм непреднамерено създава условията за зараждане на чешко национално движение.

Чешко възраждане