Причините за избухването на Първата световна война са от комплексен тип, не могат да бъдат систематизирани еднозначно и остават предмет на спорове. Войната започва на Балканите в края на юли 1914 и приключва през ноември 1918 г. с цената на 17 милиона убити и 20 милиона ранени, което я нарежда сред най-смъртоносните конфликти в човешката история.

При описанието на причините се използват дългосрочен и краткосрочен подход. Дългосрочният анализ търси обяснение на конфликта с политически, териториални и икономически причини, сложна мрежа от алианси и съюзи, прояви на милитаризъм, империализъм, национализъм и политическият вакуум, създаден от разпадането на Османската империя. Други фактори са неразрешените териториални спорове и нарушеният баланс на силите в Европа,Van Evera, Stephen. „The Cult of the Offensive and the Origins of the First World War.“ (Summer 1984), p. 62.Fischer, Fritz. „War of Illusions: German Policies from 1911 to 1914.“ trans. (1975), p. 69. вътрешнополитически проблеми в отделните страни, надпреварата във въоръжаването и военното планиране.Sagan, Scott D. 1914 Revisited: Allies, Offense, and Instability (1986)

Краткосрочният анализ се фокусира върху конкретния момент. Непосредствените причини се свързват с действията и решенията на държавниците и генералите по време на юлската криза от 1914 г., разразила се след Сараевския атентант на 28 юни 1914 г. срещу австрийския престолонаследник Франц Фердинанд и неговата съпруга Софи Хохенберг. Техният убиец Гаврило Принцип е сърбин и националист, член на организация, подкрепяна от Кралство Сърбия. Кризата ескалира, след като освен Австро-Унгария и Сърбия в конфликта се включват Русия, Германия, Франция и накрая Белгия и Великобритания. Допълнителни фактори, предшестващи войната са произволната интерпретация на предполагаеми намерения (например Германия вярва, че Великобритания ще запази неутралитет), фаталистичното схващане, че войната е неизбежна и други. Кризата се развива с голяма скорост и се усложнява допълнително от забавяния и неразбирателство при дипломатическите комуникации.

Тя е предшествана от серия от дипломатически сблъсъци и напрежение между Великите сили (Франция, Великобритания, Германия, Италия, Австро-Унгария и Русия) по европейски и колониални въпроси в десетилетията преди 1914, които на свой ред могат да се проследят в промените на баланса на силите след 1867.

Историците не могат да постигнат консенсус за причините за войната, тъй като изтъкват различни ключови фактори и поставят различни акценти. Този разнобой се усложнява допълнително от промяната на историческите аргументи с времето (исторически ревизионизъм), особено поради наличието на засекретени архивни документи, както и поради преобладаващия дух на времето (цайтгайст). Най-дълбокото разделение между историците е по въпроса дали ключови са действията на Германия и Австро-Унгария, или кръгът на основните действащи лица е по-широк. Друг спорен въпрос е дали Германия целенасочено е планирала европейска война или войната е била непланирана, но предизвикана основно от Германия и Австро-Унгария с рисковани действия, или ролята на всички или някои от другите участници (Русия, Франция, Сърбия и Великобритания) е много по-голяма, отколкото е прието да се мисли.

Предистория След Виенския конгрес за поддържане на международния ред в Европа се грижи Свещеният съюз (Руската империя, Австрийската империя и Кралство Прусия). В последните десетилетия на 19 век обаче равновесието е нарушено от поредица от войни и от създаването на Германската империя (1871), която бързо започва да изпитва нужда от собствени колонии за развитие на търговията и създава голям морски търговски и военен флот. В този си стремеж Германия си съперничи с Британската империя, която дотогава притежава най-много колонии и най-големия флот. Великобритания премества фокуса на съперничество от отслабената вече Франция към Германия, която бързо увеличава своя индустриален и военен потенциал. Изправена пред опасност, Германия създава Тройния съюз заедно с Австро-Унгария и Италия. Франция, застрашена от Германия, намира съюзник в лицето на Руската империя и двете подписват Сърдечното съглашение. Към тях през 1907 г. се присъединява и Великобритания, като така се образува Тройното съглашение.

Политическото противопоставяне в Европа се подгрява от следващи една след друга дипломатически кризи в района на Средиземноморието (Първа мароканска криза, Втора мароканска криза, Итало-турска война) и на Балканите (Босненска криза и Балкански войни). Макар че нито една от великите сили не разглежда войната като неизбежна, всички те стават все по-склонни да я имат предвид. Към 1914 г. Австро-Унгария се чувства обкръжена и заплашена в Югоизточна Европа (след Балканските войни Сърбия печели много територии и представлява пречка за Австро-Унгария за излаз на Егейско море), а Германия се чувства заплашена в рамките на цяла Европа. Така регионалните конфликти и общоевропейското напрежение се проявяват едновременно и си взаимодействат.

Икономически причини Като първопораждаща причина се изтъква засиленото противопоставяне на т.нар. „млади“ държави на „старите“ в борбата за пазари и неравномерното развитие, в Европа и в световен мащаб: Германската империя и Кралство Италия започват да се конкурират с Великобритания и Франция с техните колонии. Русия също бележи значим икономически ръст спрямо старите колониални икономики. Притежаването на колонии по това време означава не само контрол над източниците на суровини и гарантирани пазари, но и правото да се смяташ за велика и уважавана държава.

Германия бързо започва да изпреварва Великобритания по производство на въглища, желязо и стомана, като между 1895 и 1913 г. германското промишлено производство скача със 150%, производството на метали с 300%, а на въглища – с 200%. Към 1913 г. германската икономика генерира и консумира с 20% повече електроенергия, отколкото Великобритания, Франция и Италия, взети заедно. Германците са пионери в технологичната революция, основана на използването на електричеството, петролните продукти и индустриалната химия. Освен това германското и италианското стопанства се развиват интензивно в сравнение с колониалните метрополни стопанства на Англия и Франция.

След възкачването на кайзер Вилхелм ІІ в Германия се ражда идеята за обширно икономическо пространство в Централна Европа (Mitteleuropa) под германска егида. При управлението на канцлера Бетман-Холвег е изработена „Септемврийска икономическа програма“ (1914), чиято цел е да образува обща европейска територия, експлоатирана от Германия, която би ѝ дала възможност да конкурира икономически Великобритания, САЩ и Япония. Тя би се основавала на митнически съюз на централноевропейски държави-марионетки, който да изолира Великобритания и Русия. Жорж-Анри Суту казва в книгата си „Злато и кръв: икономическите цели на Първата световна война“ (1989):

Много немски чиновници, икономисти и индустриалци съзнават колко илюзорни са плановете за установяване на автаркия, както и че страната им има жизнена необходимост от достъп до неевропейски пазари.

Икономическа предпоставка за избухването на войната е и германо-британското съперничество. Почти през целия 19 век Великобритания е най-силната държава икономически и финансово. Към края на века обаче позициите ѝ в световната търговия отслабват, макар и да е на върха на могъществото си. Най-голямата опасност идва от Германия: в навечерието на войната Германия реализира 76% от своя износ в Европа, а „старата“ Англия едва 38%. От друга страна, точно тогава между тези две европейски сили няма директни конфликтни точки – Германия се бори за европейско първенство, а Британската империя със своите презморски колонии е типичната таласократия. Великобритания е особено чувствителна към Балканите, Мала Азия и Ориента, където е застрашена властта ѝ над Египет и перлата в короната – Индия. Специфично предизвикателство в тази насока е строителството на багдадската железница, финансирано с германски капитали.

Вътрешнополитически фактори Вътрешнополитическите фактори изпъкват преди всичко в Германия, която е страната с най-бърза индустриализация и най-бързо оформящи се социални конфликти. Нараства влиянието на градската работническа класа, която противостои на индустриалците и на аграрните слоеве – земевладелците юнкери от Източна Германия. Обръщането на вниманието навън изглежда добър начин да се осигури вътрешен мир и кайзер Вилхелм е един от привържениците на тази идея. През 1912 г. Социалдемократическата партия (SPD) печели доста места в Райхстага. Правителството същевременно е доминирано от юнкерите и се опасява от левите партии. Според Фриц Фишер то нарочно е търсило външен конфликт, който да обедини нацията.Fritz Fischer Germany's Aims in the First World War, W. W. Norton; 1967 ISBN 0-393-05347-4 Подобни изказвания са цитирани и от други.I.Hull, ‘The Entourage of Kaiser Wilhelm II’ p259; M.Neiberg, ‘The World War 1 Reader’ p309

Австро-Унгария също е раздирана от вътрешни борби, а сръбската заплаха за единството на империята изглежда толкова голяма, че във Виена все повече се налага убеждението, че тя може да се премахне само с унищожаването на Сърбия.

Най-сериозни вътрешни проблеми има Русия. Докато германските социалисти се придържат към рамките на закона, а националистическите екстремисти в Австро-Унгария са относително редки, руските владетели водят вътрешна война от десетилетия. За да се тушира националното недоволство след Руско-японската война царят неохотно се съгласява да свика парламент и да даде известни граждански права. Създадената политическа система обаче е не особено стабилна и през 1912 г. страната е скована от стачна вълна.

Надпревара във въоръжаването

В резултат на индустриализацията военните технологии претърпяват голяма трансформация. В мореплаването се въвежда парната тяга, а корабните корпуси от дървени стават метални. Развитието на железопътния транспорт позволява бързото транспортиране на многобройни армии и въоръжение. На второ място се променя огневата мощ: в края на 19 век барутът е заменен от силно експлозивни химикали, а на мястото на мускетите идват затворни нарезни винтовки, с които се постига по-голяма далекобойност, честота на огъня и точност. Бойните флотове екипират корабите с модерни уреди за наблюдение и със скорострелни оръдия със силно експлозивни снаряди. Така за първи път в началото на 20 век сраженията могат да се водят в открито море и на голяма дистанция от противника. Подобна революция засяга и сухопътните въоръжения – тежката картечница увеличава многократно (до 600 куршума в минута) честота на стрелбата. В края на 19 век армиите въвеждат на въоръжение скорострелното полево оръдие с хидравлично бутало, способно да изстрелва до 20 снаряда в минута, което е ефикасно както в отбрана, така и в нападение.

В началото на 20 век водеща в строежа на кораби е Великобритания, която първа въвежда кораби от нов тип дреднаут, притежаващи броня, голям брой оръдия с голям калибър и бързина. Германия също се стреми да разшири военния си флот и да настигне англичаните. Райхстагът приема последователно няколко закона за флота, в които се предвижда построяването на дреднаути. Тогавашният английски първи морски лорд Фишър е убеден, че Германия строи дори повече кораби, отколкото съобщава, защото закупува повече материали, отколкото публикуваните ѝ планове биха изисквали. През 1912 г. Германия притежава 12 дреднаута срещу 22 на Великобритания.