Харлем () е квартал на Манхатън и един от административните райони на град Ню Йорк, САЩ.

През 17 век първите европейски заселници в района, идващи от Нидерландия, назовават мястото Нов Харлем по името на град Харлем (Хаарлем), главен град на Северна Холандия. През 19 век основното му население се състои от евреи и италианци. През 20 век, по време на Голямата миграция (преселвания на компактни маси негърско население от Американския Юг в Северните щати, след Гражданската война в САЩ, в търсене на работа и по-добри условия на живот), в квартала пристигат големи групи от афроамериканци и и през XXI век са основната населяваща го група.

Поради загубата на работни места по време на Голямата депресия през 30-те години и деиндустриализацията на Ню Йорк след Втората световна война, престъпността и бедността се увеличават. През XXI век престъпността драстично намалява и настъпва джентрификация (облагородяване) на квартала.

Местоположение и граници

Харлем се простира от Ист Ривър до Хъдсън Ривър между 155-а улица, където среща Вашингтон Хайтс, неравната граница по южната дължина. Централен Харлем започва от 110-а улица и северната граница на Сентръл парк; Испанският Харлем удължава източно харлемските граници до 96-а улица. На запад води началото си северно от Морнингсайд Хайтс, което образува неправилната граница със 125-а улица, западно от Морнингсайд авеню. Границите на Харлем са се променяли през годините; както Ралф Елисън отбелязва: „Където и в града да живеят афроамериканци, се счита за Харлем“.

Кварталът представлява сбор от по-малки свързани райони: Западен Харлем (Западно от Сейнт Никалъс авеню) Хамилтън Хайтс, около Хамилтън Гренч Манхатънвил, северно от Морнингсайд Хайтс Централен Харлем Маунт Морис, простирайки се на запад от Маркус Гарди Парк Стривърс Роу, съсредоточен на 139-а улица Шугър Хил Астър Рол на 130-а улица. Източен Харлем Испанския Харлем, южно от 116-а улица

История Преди афроамериканската миграция

Първите колонизатори на това, което сега е Харлем, са холандските заселници, които формират през 1658 г. Нови Харлем, по името на холандския град Хаарлем. По това време, по поръчка на Нидерландската източноиндийска компания и с труда на 11 чернокожи роби е започната една от важните пътни артерии на града, тогава наречена Индианската следа, а по-късно – Бостън Поуст Роад. През 1664 г. англичаните завладяват Нова Холандия и променят името по английски модел на Харлем. На 16 септември 1776 г. битката на Харлем е водена в Западен Харлем около Халол Уей (сега западна 125-а улица) със сблъсъци в Морнингсайд Хайтс на Юг и Харлем Хайтс на север.

Харлем е синоним на елегантен живот по време на хубавите години от XIX век. През ранните периоди на същия век в Харлем продължава да съществува фермерска земя, разположена главно по възвишенията, издигащи се над Хъдсън Ривър. През 1820 година общността наброява едва 91 фамилии, църква, училище и библиотека. Заможните местни фермери стават известни като „патрони“. Транспортът между предградието на Харлем и Ню Йорк се осъществява с параход по Ийст Ривър. (отнема около час и половина – прекъсвано понякога от замръзването на реката през зимата), както и с дилижанс по дължината на Бостън Поуст Роад, който се спуска по пътеката на Мак Гроу сега в Сентръл парк, заобикаляйки солените блата около 110-а улица, за да мине през Харлем. Комисията по плануване на Ню Йорк обявява през 1811 година, че Харлем не се развива и не е напредвал от близо 100 години. Железницата на Ню Йорк и Харлем е построена през 1831 г. с цел по-добро свързване на града с предградието, като започва от източна 23-та улица. Разширена със 127 мили на север до железопътния възел на окръг Колумбия при Чатъм, Ню Йорк през 1851 г. В годините между 1850 и 1870, в Харлем западат много от големите културни насаждения. Земята е окупирана от ирландски преселници, чието присъствие занапред влошава цените на имотите. Разорен, Харлем е причислен към Ню Йорк през 1873 г. Възстановяването идва през 1880 когато надземната железница е разширена до Харлем. Транспортът и урбанизацията подтикват ранните предприемачи да кроят грандиозни планове. Оскар Хамърщайн през 1889 г. отворя на източна 125-а улица Операта. Все пак, строителството пренасища пазара и отлага истинското оценяване на сградите в покрайнините на железниците. В резултат в градчето се нанасят маси от източноевропейски евреи. Преселението им достига своят връх през 1917 г. от 150 000 души. Местните се възпротивяват на еврейското движение в квартала – понякога и съвсем открито (например с табели за наемане на жилища, на които пишело: „Никакви евреи и кучета“). Еврейският Харлем се стопява до 1930 г. на около 5000 души. Областта, известна като Испанският Харлем, бива завзета от италиански заселници, но и тяхната общност (край Плезънт Авеню) се претопява до 1970 г. В началото на XX век Харлем се превръща в дом на ирландската общност, както и на голяма група финландци.

Заселване на афроамериканците

Малки групи афроамериканци живят в Харлем още през 1880 г., особено в зоната около 125-а улица и в черните „квартири“ на западна 130-а улица. По-големи групи негри, започват да прииждат около 1904 година, в резултат на общия упадък настъпил по това време в града, и по-специално – в самия Харлем, благодарение на който имотите в него стават по-достъпни за чернокожите, чийто живот в другите квартали същевременно е допълнително затруднен. Важна роля в този процес има предприемачът на недвижими имоти Филип Пейтън Младши. Наред с някои бели предприемачи, той е сред хората, допринеси особено много за превръщането на Харлем в негърско гето. Кварталът преживява друг срив на частните имоти през 1904 – 1905; след колапса от 1890, нова спекулация и строеж започват с пълна сила отново през 1903 г. и в резултат на пренасищане с жилища, води до срив на цените и забавяне в развитието му – Пейтън компенсира липсата на бели наематели, с привличане на черни, в което сам той като негър има голямо преимущество. Неговата компания „Афроамерикан реалти къмпани“ е почти еднолично отговорна за миграцията на афроамериканци от предишните им квартали – Тендърлойн, Сан Хуан Хил и Хелскитчън. Движението към Западен Манхатън е допълнително провокирано и от страх, че расистки бунтове, подобни на тези, които избухват в Тендърлойн през 1900 г. и в Сан Хуан Хил през 1905, може отново да се разразят. Тогава жилищата, окупирани от белите, са разрушени, за да се освободи място за конструкцията на станция „Пен“. През 1907, църквите на чернокожите започват да се местят към града. Специално Епископалната църква „Св. Филип“ придобива сгради на няколко пресечки на западна 135-а улица, за да бъдат наемани от нейни енориаши. Още повече хора от африкански произход се заселват в Ню Йорк, респективно – в Харлем, в процеса на наемане на фабрична работна ръка, по време на Първата Световна война – негри от Юга са редовно вербувани да напускат фермите и да се местят на Север. На места земеделските райони така се опразват в от чернокожи, че „заплашват съществуването на някой от водещите производители в Джорджия, Флорида, Тенеси и Алабама“. През 1920 г. Централен Харлем вече е заселен предимно с афроамериканци и до 1930 г. те достигат до границите на Сентръл Парк, на 110-а улица. Експанзията им е поддържана и от нарастващия поток на чернокожи от Средния Запад – от Вирджиния, Юта, Северна Каролина и Джорджия. Докато чернокожите настъпват все по-навътре, местното население интензивно напуска района – между 1920 и 1930 година 118 792 бели, за сметка на новодошлите 87 417 негри. Все пак между 1907 и 1915 част от белите харлемчани правят опити да се задържат в квартала. Особено след като чернокожите започват масово да се заселват около знаковото Ленъкс авеню, те подхващат кампания за недопускане на негрите до местните имоти и за прогонването им от тях – споразумяват се да не им ги продават и да не им ги дават под наем; в други случаи се борят да ги купят и да прогонят черните им наематели. Своеобразна подкрепа на афроамериканците в Харлем оказва „Афроамерикан реалти компани“, като предприема контра-кампания в същия стил – закупува други имоти и изгонва оттам белите. В отговор, последните настояват пред банките да не дават ипотеки на негри, но бързо установяват безперспективността на този подход. Накрая – към 1920 г. – Централен Харлем е заселен изцяло с чернокожо население.

Като резултат от настаняването на негрите в града, Ню Йорк става зависим от тяхната работна ръка – те са основно домашна прислуга и черноработници, но също така и работници във фабриките. Постепенно промишлените предприятия напускат града, тъй като собствениците им са против изравняването между чернокожите и белите работници. Въпреки това, афроамериканците продължават да си намират работа, – например в развлекателната индустрия, един от най-големите работодатели в Харлем. Много от жителите му биват ангажирани в армията или в бруклинските корабостроителници по време на Втората Световна война, но след края ѝ губят местата си, с което е сложен край и на новия възход на квартала. Бялата общност в квартала чувствително намалява след харлемските бунтове през 1935 г., а след втората поредица размирици през 1943 г. вече почти няма нови бели заселници там.

Въпреки че с времето Харлем все повече затъва в мизерия, наемите на жилищата там години напред са по-високи от всички други в града, – дори когато жилищните такси се сриват навсякъде през 1920 година. Това в значителна степен е следствие от притесненото състояние на негрите, а същевременно – основна предпоставка за него. Един едностаен апартамент в гетото се дава под наем на бели за 40 $, а на чернокожи – за 100 – 125 $. В края на 1920 г., едно средно статистическо семейство на бели от работническата класа в Ню Йорк плаща по 6.67 $ на месец за стая, докато чернокожите в Харлем дават по 9.50 $ за същото пространство. Колкото по-лоши условия и по-отчаян наемодателят (а и наемателят), толкова по-високи наемите, е схемата по която става това и тя се запазва, дори и до 60-те години на XX век; през 1965 г. СЕРДЖ докладва, че едностаен апартамент в Харлем се наема за 50 – 74 $, докато подобни апартаменти вървели по 30 – 49 $ в бедните квартали с бяло население. Високите наеми окуражават някои спекуланти да инвестират в агенции за недвижими имоти, практика чрез която те биха се сдобили със собственост, която да продават или дават под наем на афроамериканци, възползвайки се от възможността произволно да вдигат цените, без да осигуряват поддръжка на имотите. Други собственици на недвижими имоти изпадат в паника и спекулантите купуват от тях на сравнително ниска цена имотите им.