Бегликташ или Беглик Таш е разположен на Българското Черноморие на 5 km от гр. Приморско и 40 km от гр. Бургас в полите на планината Странджа.
Обектът се намира в близост до долината на река Зигра и представлява естествен скален ансамбъл от сиенитни блокове с различни размери и форма, образувани in situ в резултат от сферичното изветряне на скалите на Росенския плутон и същевременно е едно от най-големите праисторически мегалитни светилища на територията на България. Общата площ – централната част на обекта заема площ около 8 декара.
Бегликташ е засегнат от Бургаските каменни мини, поради което изследователите проучвали светилището отбелязват, че културните пластове са силно разрушени и разбъркани от свличане на скална маса и ерозия. Социализирането на Светилището като обект за културен туризъм започва едва през 2003 година. Достъпът до обекта през 1970-те и 1980-те години е бил невъзможен, тъй като теренът е влизал в границите на ловната резиденция „Перла“, използвана от Тодор Живков и УБО. Частичните археологически проучвания на централната част на обекта започват едва през 2001 г. и са ръководени от българските археолози Цоня Дражева (1954 – 2013) и Димитър Недев.24 часа (ел.издание) „Две божествени стъпки водят в Бегликташ“ (15 април 2012); автор Нина Рангелова
Произход на името Топонимът „Беглик таш“ идва от турски език, като „беглѝк“ означава „данък в натура за феодалния владетел (бей) в Османската империя“, а „таш“ – камък. Преди Освобождението на България от османска власт, българските пастири от околните странджански села плащали данъците си във вид на добитък. Животните са били отвеждани в местността, където на големите камъни властите „събирали данъка“.Беглик Таш е едно от най-големите открития на Южното Черноморие и Странджа (интервю с Ваня Мандова) от 19 февруари 2014Речник на думите в българския език – „беглѝк“
Откритие Бегликташ е известен на българската археологическа наука още от теренните обхождания на Карел Шкорпил в България, осъществени в годините след Освобождението на страната от османска власт. Шкорпил отбелязва, че до Маслен нос, близо до село Кюприя (сегашен град Приморско), на връх Китка, се намира скален връх, наречен от него „Апостол Таш“. Той описва обекта като скален блок с особена сърцеобразна форма, поставен наопаки върху скалната почва. През 1972 – 1973 г. в рамките на Ареологиеческата експедиция „Аполония – Странджа“ под ръководството на проф.Александър Фол и проф.Иван Венедиков, обектът е посетен отново, като са описани изкуствените кръгли вдлъбнатини под блока в скалата. Експедицията документира и скален блок с орехообразна форма, с диаметър 12 m, положен върху други блокове като покрив на огромен долмен, под който може да се премине.Авторски колектив, „Мегалити в Тракия. Част ІІ“, ДИ „Наука и изкуство“, София 1982 г.
Обектът остава неизвестен извън научните среди близо сто години, когато едва през 2002 – 2004 г. българската археоложка Цоня Дражева от Регионалния исторически музей гр. Бургас с минимално финансиране предприема археологически разкопки на древното светилище. За три години екипът ѝ почиства и връща по предполагаемите им места падналите мегалити. През 2005 г. археологическото проучване е спряно поради липса на средства.в-к Стандарт (ел.издание) Мая и Христо Рачеви „Беглик Таш – тракийското чудо“
Датиране Според екипа от археолози, извършил сондажите на светилището, по намерените находки (керамика, римски монети, животински кости) – най-ранните артефакти датират от VII – V век пр. Хр. в късната Бронзова епоха, а тези от по-късни епохи от IV – II век пр. Хр. до IV век сл. Хр. Цоня Дражева предполага, че светилището е функционирало без прекъсване близо 2000 години – от XV век пр. Хр. до IV в., когато дейността му вероятно е прекратена от настъпващото Християнство. Поради огромният мащаб на светилищната територия е трудно светилището да бъде датирано еднозначно. Голяма е вероятността сакралното място да е много по-ранна датировка – още от Новокаменната или Каменно-медната епоха.Маразов, И. Шалганова, Т. Тракийското светилище Беглик-Таш. In: Studia Archaeologica Universittis Serdicensis. Suppl. IV. Stephanos Archaeologicos in honorem Professoris Ludmil Getov. София 2005, p.482 – 485
Разположение
Бегликташ е в непосредствена близост до руините на древно поселение, за което се предполага, че е селището Ранули, в околностите на резерват „Ропотамо“, по хребета на Маслен нос, на около 210 метра н.в. и на 5 км от гр. Приморско. Обектът е разположен на най-високата част на Маслен нос, издаден в морето между залива Св. Параскева и залива Зигра в границите на ловно стопанство Аркутино. Целият мегалитен комплекс е разположен на площ от 12 дка.
Проучената част от светилището се състои се от централна част и два кръга от по-малки структури около нея с обща площ около 6 дка. Големите скални валуни са частично обработени от човешка ръка и подредени в уникални конфигурации. В плоските скали са изсечени каменни кръгове, ямки, вани и стъпки. Жилищната сграда и култовите огнища допълват доказателствата за човешка дейност на мястото. Учените са установили, че Бегликташ е изграден от тракийското племе на скримианите, които населяват този регион от Странджа в древността и имат славата на едни от най-добрите металурзи в пределите на Древна Тракия.
През второто хилядолетие пр. Хр. (но вероятно и много по-рано) тракийското племе на скримианите подреждат някои от скалните късове, за да съградят своеобразно сакрално пространство, посветено на Богинята-Майка и нейния син – Бога-Слънце (Загрей/Аполон/Дионис). Много от големите мегалитни валуни са с тегло до около 100 тона. В подредените мегалитни конфигурации те имат точно определено място и са подчинени на специфична символика.
Като разположение заема централно място в региона – намира се на кръстопът, сключен между пътищата, свързващи устието на река Ропотамо с днешно Приморско, и древния град Ранули с пристанищния залив Св. Параскева. Макар че е високо по склоновете на планината, близостта до морето е решаващ фактор в историческото развитие на това място. Благодарение на лесния достъп и известността си, през различните епохи на своето съществуване е посещавано от траки, гърци и римляни.
Според откритите археологически находки се счита, че светилището е съградено през 14 век пр.н.е., като функционира до 5 век. По своята същност мястото е изпълнявало подобни функции, каквито изпълняват манастирите в наши дни.
Археологически проучвания
мини|ляво|Централната част на светилището Археологическото проучване на обекта започва през 2002 г., като ръководители на екипа от Регионален исторически музей, гр. Бургас, са Цоня Дражева и Димитър Недев.
Археолозите установяват че, светилището е разположено върху полегатата, най-висока част на нос Беглик таш (в непосредствена близост до най-високия връх в околността – връх Китка), като така е спазен принциът на древните траки за избор на място – възвишение/хълм или плато с много добър контакт с най-високия връх – за максимално „приближаване до небесното“. Светилището има отлична видимост към „външния свят“ – в случая морето от север и изток, а от запад и юг е защитено от планинската верига на Приморската планина. Култовото място, което траките са избрали, е уникално със специфичните скалисти форми, които са резултат от древна вулканична дейност от кратера на угаснал вулкан на връх Китка. Техните живописни форми напълно се вписват в религиозните им представи за планината (дървото на живота) – скалата като модел на света, на връзката на Земята с Космоса, като място за съжителство на соларните и хтонични божества.
При археологически разкопки през 2002 – 2004 г. са открити много артефакти: глинени съдове, каменни оръдия на труда и оръжия, кремъци, монети и др., които доказват, че светилището е ползвано от средата на второто хилядолетие преди Христа и е изоставено в началото на ІV век след Хр. Липсата на по-късно строителство върху него е запазила културните пластове и сакралните елементи в техния първоначален вид.
През 2002 г. на обекта са регистрирани останки от постройка с глинобитни стени. Най-характерното съоръжение за този обект обаче са четири големи скални къса, частично обработени и монтирани на място като менхири; регистриран е и долмен с големи размер. Освен тях на обекта се наблюдават още разнообразни скални изсичания: изсечени вани и улеи; каменни кръгове; две „Маркови стъпки“ (разположени в двата края на централната площадка на различна височина); канали; улеи; соларни символи; ромбоиди; стъпала и др. (изсечени върху основната скала на централната площадка). Шест дупки за дървени подпори разположени П-образно (между т.нар. малък долмен и високия „Марков камък“); Бъбрековиден камък оформен като трон с издялана седалка и подлакътници (в централната част на ограденото с дървените подпори пространство).
На светилището са разкрити различни археологически материали датиращи от късната бронзова, ранната желязна и късната желязна епоха, Античността до началото на ІV век сл. Хр. Това са основно фрагменти от глинени съдове (във вътрешното пространство на големия долмен и пред входа му), глинени идоли, каменни брадви, топори, кремъци и животински кости, обработвани с огън.
През 2003 г. археолозите търсят пещерни ниши – т.нар. „скитове“. Тезата на Цоня Дражева е, че тъй като нестинарските села в Странджа са разположени около мегалитни светилища, най-вероятно нестинарите са обслужвали именно тези светилища. По разкази на местните жители от гр. Приморско, на поляната непосредствено пред светилището са се изпълнявали нестинарски ритуали до 1956 г., когато теренът е одържавен и е започнало изграждането на „Перла“. Базирайки се на данните за нестинарските ритуали и очевидните изкуствени издълбавания по повечето мегалитни валуни в околността, още в началото на своето археологическо проучване Дражева и Недев стигат до заключението, че светилището е свързано с почитането на Бога-Слънце и Великата Богиня-майка и че територията му е служела за сцена на мистериалната обредност на Тракийския Орфизъм. Тезата на Цоня Дражева е, че това е светилище, свързано с най-стария култ към Богинята-Майка и Бога-Слънце във фазите на техния брак. Работейки по обекта, научният екип стъпка по стъпка възстановява древния ритуал на сцената на светилището, където е регистрирана изсечена в скалната площадка пътека за вход, дълга 12 m., а вляво от входа по пътеката се стига до „брачно ложе“, подредено (или оформено) от големите скални късове in situ. До него археолозите почистват скално-изсечени вани, в които са се изливали следните свещени течности за извършване на ритуали – вода, мляко, растително масло и вино. От четирите начала се създава Космосът – водата символизира водните стихии, млякото е символ на въздуха, растителното масло – на огъня и виното – символизира земята. Според Дражева така древните пресъздавали космически модел на света и представите си за него. Богът Слънце през деня е светлина, а през нощта – огън. Така нестинарите посредством ритуалите, които изпълняват, затварят цикъла в природата.
През 2004 г. екипът от археолози, ръководени от Дражева и Недев, изцяло проучва централната част на светилището, заемаща обща площ от 350 m² В тази част археолозите регистрират два жертвени камъка, разположени един срещу друг и разположени в посока север-юг – т.нар. „ложе“ и голяма четириъгълна вана, събираща водите от изсечени в основната скала радиални канали. Разчистването на отделните структури около нея: соларни символи, по-малки кръгли вани, изсечени в скалата седалки и др., дава възможност за реконструиране на ходовата линия вътре в култовото пространство и редуциране на местата за култовите практики с вода и дароприношения.
Разчистен е входът на светилището от запад и проходът от него към централната култова площадка с ширина 2,4 m. и дължина 8 m. – оформени при стъпаловидно изсичане на основната скала, странично отводнявана с плитки канали за оттичане на повърхностните води.