Теодицея (, от гръцки theos = θεός = бог + díke δίκη = справедливост) е класически теологичен проблем за онези религии, които изхождат от съществуването на един всемогъщ, безкрайно добър и всезнаещ (безкрайно мъдър) бог.
Въпросът гласи: Как съществуването на един такъв бог да се съвмести със съществуването на зло в света. Проблемът е разгледан още в Стария завет в книгата на Йов, както и в Древна Гърция от Епикур. Самият термин е въведен от философа Готфрид Лайбниц (1646 – 1716), който през 1710 г. в есето си Теодицея () се опитал да покаже, че този свят е „най-добрият от всички възможни светове“ и поради това съществуването на злото в света не противоречи на Божията доброта.
Проблемът В класическия си вид проблемът е формулиран още от гръцкия философ Епикур (341 – 270 пр. Хр.): Или Бог иска да премахне Злото и не може: то тогава Бог е слаб, което не е вярно, или може и не иска: то тогава Бог е злонравен, което му е непознато, или не го иска и не е в състояние: то тогава той е слаб и злонравен едновременно, тоест не е Бог, или той го иска и е в състояние, което единствено приляга на Бога: Тогава откъде идват злините и защо не ги премахва?
Този текст е достигнал до нас чрез църковния писател Лактаний (Lactantius около 250 до след 317). Някои от формулировките вероятно произлизат по-скоро от неговата теология, отколкото от тази на Епикур, тъй като според Епикур боговете били блажени същества, които просто не се грижат за света.
Възможни начини за решение на проблема Проблемът за теодицеята, погледнато логично, се състои в противоречието на две твърдения: От една страна стои предположението, че Бог е безкрайно добър, всезнаещ и всемогъщ; от другата опитът, че в света съществува зло. Поради това, решения на проблема могат да се търсят единствено в обезсилване на едно от двете предположения по някакъв начин или в обявяването на противоречието за легитимно (т.е. за приемливо). Съществуват следните основни подходи за решение на проблема:
Представяне на злото като относително А. Злото не съществува самостоятелно, а е частен случай, липса на добро (privatio boni). Злото няма самостоятелно съществуване, а е липса на съществуване и съответно липса на добро (privatio boni) (Августин (Augustin), Тома Аквински (Thomas Aquin). Следователно в крайна сметка е нищо: malum nihil est (Боеций (Boethius).
Но този подход се намира в противоречие с безкрайната божия доброта. Ако дори безкрайната доброта представлява липса на доброта, то тогава винаги ще има недостатък от доброта. Така не би било възможно и едно отвъдно съществуване без страдания.
Б. Злото е остатък от едно несъвършено пробно сътворение на Бога (Съгласно Кабалата). Съгласно представянето на генезиса според книгата Сохар (Sohar) Бог е сътворил преди нашия свят други светове и поради несъвършенството им ги е разрушил (до този момент има съответствие с интерпретацията на Мидраш (Midrasch = тълкуване на религиозни текстове в равинското еврейство). Остатъците от тези светове са се съхранили според Сохар като „шушулки“ (на еврейски qlipot), които продължават да съществуват и причиняват злото в света („обратната страна“, на еврейски sitra achra). Но тъй като и те първоначално са сътворени от Бог, съдържат все още „искрици от святост“ (на еврейски nizzozot schel qduschah).
В противоречие на това са всички качества на Бог: Безкрайна мъдрост: Бог би трябвало да знае, че предишните светове са несъвършени. Всемогъщество: Бог е трябвало да сътвори перфектно несъвършените светове или най-малкото да ги отстрани дотам, че нашия свят да е недостъпен за злото и несъвършенството. Безкрайна доброта: Как може Бог да разрушава собствените си творения, ако е добър? И как може да допуска несъвършени творения да причиняват страдания на невинни (нашия свят)?
В. Ние живеем в най-добрия от всички възможни светове (Лайбниц). Според Г. В. Лайбниц има безброй много възможни светове. От всички тях Бог е създал само един, а именно най-съвършения, в който лошото заема най-малкото място („най-добрия от всички възможни светове“). Всяка форма на лошото в крайна сметка е необходима и обяснима.
Лайбниц различава три вида злини: malum metaphysicum, метафизичната злина (Творението по необходимост е несъвършено, тъй като в противен случай би било идентично с Бог); malum physicum, физическата злина (Болката и страданието са необходими, тъй като предпазват от вредното и стимулират към полезното) и malum morale, моралното зло (Грехът, който води до отказ от Бог).
Страданието, библейски погледнато, служи на една добра цел: Разпознаването на свещените качества на Бога предполага – поне според мнението на някои екзегети – неговите творения, които трябва да го обичат заради това, т. е. заради качествата му, да научат за противоречието между доброто и злото. Това познание не е вродено в човека, а трябва да се развие в него впоследствие. Откъде обаче би могъл да научи човекът за противоречието между добро и зло ако негативни обстоятелства („злото“) не го атакуват от околния свят? Как по-нататък би могло да се случи това, освен чрез забрана да не се върши нещо определено? И така Бог предостави възможността на първите хора да вкусят от „дървото на познанието“ (1. Мойсей 3:4), дървото на познанието на доброто и злото. Тъй като често болестта е онова, което прави здравето толкова приятно; доброто изпъква особено на фона на злото, засищането на фона на глада, почивката на фона на умората. Според едно диалектическо (но и твърде спорно) мнение за бога, тези противоречия са в единство – за Бог всички неща са правилни и добри, тъй като са пътища към целта в неговия план; хората обаче могат да смятат едно за справедливо, а друго за лошо. За тях е важно да преживеят и двете.
Но и при този подход не се решава проблема, тъй като както преди Бог е всемогъщ, всезнаещ и безкрайно добър. Ако Бог действително въвежда страданието и го допуска, за да може да се различава колко прекрасен е той, то това се намира най-малкото в противоречие с неговата безкрайна доброта.
Г. Страданието като преходен стадий на историята (Хегел). В противоречие с това се намира божията безкрайна доброта, тъй като Бог знае изхода на историята и не намира за необходимо да се намеси като регулатор (да намали страданието).
Д. Страданието само изглежда като зло. На нас някои неща ни изглеждат като злини, но ние не можем да ги преценим обективно. Те не са „обективно“ лоши.
Е. Злото като необходим начин за възпитание към Бога и в крайна сметка нещо добро. Злото като божия воля: Един друг поглед към Библията отрича, че Бог трябва да отговаря единствено за онова, което хората оценяват като „добро“, а че е отговорен за всичко, ако трябва да се вземе на сериозно неговото всемогъщество. Ето някои цитати от Библията на тази тема: Библията ясно казва, че Бог е създал и нещастието: "Аз [Бог] образувам светлината и СЪЗДАВАМ тъмнината, предизвиквам Доброто и СЪЗДАВАМ нещастието. Аз, Йоие Алуим (Ieue Aluim) правя всичко това" (Йез. 45:7). „ВСИЧКО, тоест без изключение всяко същество, служи на Бог“ (Псалм 119:91) И неверието се разглежда като предизвикано от Бог, тъй като „Бог Ви дава дух на упоението, очи, които не виждат...“ (Рьо. 11:8); „то [нашето Евангелие] е скрито за онези, които са заблудени и при които Богът на този еон заслепява мислите на невярващите за да не може светещия гланц на евангелието да освети великолепието на Христос“ (2. Кор. 4:4). „Какво трябва да си представим? Естествено не, че има несправедливост при Бог! Дано не това да е заключението! Тъй като Той казва на Мойсей: Ще се смиля, над когото искам и съчувствие ще имам към оня, на когото искам да съчувствам. Следователно става въпрос не за Искащия, нито за Тичащия, а за милостивия Бог. Тъй като писанието казва на Фараона: Ето точно за това те събудих, за да ти покажа силата си и за да се съобщи името ми по цялата земя. След това се смилява над когото иска, но и наказва, когото желае.“ (Рьомер 9:14 – 18, също 2. Мойсей 4:21, 9:12, 14:4, 14:7). „А ти ще отвърнеш: Какво порицава Той още? Кой, когато и да е, е противоречал на Неговите намерения? – О, човеко, наистина, кой си ти всъщност, за да даваш такъв отговор на бог? Картината няма да отговори на нарисувалия я: Защо ме направи така? – Няма ли грънчарят власт над глината за да направи от една и съща маса един съд за чест и друг за безчестие?“ (Рьомер 9: 19 – 21). На Бог се приписва силата да е в състояние без уговорки да спре напълно действията на сатаната и да ги ограничи, както ще се случи през следващия еон: "Той [един вестител на Бога] обузда дракона, прастарата змия (която е завръщането на сатаната) и го върза за 1000 години." (Предск. 20:1ff). Така и разпъването на Христос било залегнало твърдо в плана Му, и никой не е бил в състояние да го предотврати: "Херодес, както и Пилат Понтийски [бяха събрани] с … народите на Израел за да изпълнят всичко, което твоята ръка и решенията ти бяха предопределили, че трябва да се случи." (Апол. 4:26 – 28)
Божиите качества трябва да се премислят наново За въпроса с теодицеята от характеристиките на Бог са решаващи (приетите) безкрайна доброта, всемогъщество, непредставимост и всемъдрост.
Безкрайната доброта на Бог става относителна. Някои теолози и философи – отчасти основавайки се на библейски сказания – защитават мнението, че Бог сами по себе си е много сложен и не е само добър. „Добрият“ Бог представлява по този начин едно окастряне на библейския образ на Бог, при което, въпреки всичко, трябва да имаме доверие в този божествен аспект. Известни са разграниченията на Лутер и Шелинг: Лутер разграничава едно от друго Deus absconditus (скрития Бог; ярост, закон) и Deus revelatus (разкрития Бог, любов, Евангелие); Шелинг разграничава между основание и съществуване, при което основанието е причината за Злото.
Библията разглежда Бог като произход на цялата действителност. Тъй като и Злото се схваща като реално, безкрайната доброта на Бог не се дефинира с това, че той е само добър, а с това, че той иска и твори единствено доброто. Тази относителна безкрайна доброта се показва в Библията често с това, че Бог бива наречен ГОСПОД, който в добротата си направлява и ръководи хората да живеят според заповедите му и както него да искат и да правят единствено добро. Тъй като Бог сам се релативира, човекът може да влезе в отношения с него. Това съответства очевидно на смисъла на първоначалното сътворение и не съществува едва от времето post lapsum. Грехът означава до голяма степен проблематизирането на това обстоятелство.
Едно в още по-голяма степен амбивалентно представяне на Бога се среща например в индуизма, в старата египетска религия (египетската митология), в гръцката митология или в германската митология, където боговете не се разглеждат като абсолютно добронамерени и добри. Те обединяват в себе си качества на помагащи и носещи мир с разрушително-яростни и войнствени. В този смисъл едно амбивалентно представяне на Бог също представя Неговата абсолютна доброта като нещо относително.
Божията справедливост се противопоставя на Неговата доброта. Аргументите са, че справедливостта на Бог изисква да не е в състояние да действа всякога в посока на максимално благополучие. Човешкото страдание се разглежда като „заслужено наказание“ за човешки грешки и/или неизпълнение на Божиите заповеди и/или заради грях, тоест за разделянето на човека от Бога. На този аргумент може да се отвърне, че човешкото страдание често е несъразмерно с вината на пострадалия, че и невинни страдат, например кърмачета. Така не се решава проблема, а се преиначава само в смисъла на: „Съвместимо ли е учението за един всемогъщ и справедлив Бог с опита ни от един свят, изпълнен с несправедливости?“
В книгата на Хиоб при този въпрос на преден план се изтъква индивидуалната претенция на невинно страдащия да изпита реално божие присъствие.