Папски конклав ( – „затворена стая“, от cum clave – „под ключ“) е събрание на кардиналите-избиратели след смъртта на папата за избиране на нов папа и епископ на Рим. Папата се смята от римокатолиците за приемник на Свети Петър и глава на Католическата църква и неин върховен йерарх.Fanning, William H. W. (1913). "Vicar of Christ". Catholic Encyclopedia. New York: Robert Appleton Company Конклав е процедурата за избор на нов папа от 1274 г. до наши дни и е най-старият съществуващ начин за избор на лидер на една институция.Baumgartner, F. J. (2006). „Creating the Rules of the Modern Papal Election“. Election Law Journal 5: 57 – 73
Политическата намеса на светските власти, разногласията между кардиналите и продължилите 2 години и 9 месеца папски избори през 1268 – 1271 г. принуждават папа Григорий X на 16 юли 1274 г., по време на Втория лионски събор, да издаде апостолическата конституция Ubi periculum, в която се постановява, че кардиналите трябва да бъдат затворени в уединение cum clave (под ключ) и не могат да напуснат конклава, докато не изберат нов римски епископ.Goyau, Georges (1913). "Second Council of Lyons (1274)". Catholic Encyclopedia. New York: Robert Appleton Company През 1492 г. конклавът се провежда за първи път в Сикстинската капела на Апостолическия дворец; от 1878 г. там са проведени всички папски конклави. Изборите се провеждат с тайно гласуване, като за избирането на нов папа е необходимо мнозинство не по малко от 2/3 от гласовете на участващите в конклава кардинали.Benedict XVI (11 юни 2007). De aliquibus mutationibus in normis de electione Romani Pontificis. Vatican City: Vatican Publishing House."Pope alters voting for successor". BBC News. 26 юни 2007. Помещението се отваря едва след избирането на новия папа. За избирането на новия понтифик се известява с бял дим от комин над Сикстинската капела. Димът се образува чрез изгарянето на бюлетините за гласуване с добавка на специални вещества. Ако димът е черен, гласуването е неуспешно и папа не е избран.
От времето на създаване на Църквата, епископът на Рим, както и другите епископи, са избрани чрез постигане на съгласие на духовенството и миряните на епархията. Това продължава до средата на ХI век, когато папа Николай II издава булата In nomine Domini (13 април 1059 г.), с която определя кардиналите-епископи като единствени избиратели на папата.Weber, N. A. (1913). "Pope Nicholas II". Catholic Encyclopedia. New York: Robert Appleton Company. Оттогава до наши дни процедурата на конклава претърпява множество промени. На 21 ноември 1970 г. папа Павел VI издава апостолическо писмо във форма на motu proprio наречено Ingravescentem Aetatem, с което се установява пределна 80-годишна възраст за кардиналите-избиратели. Сега действащата процедура за провеждане на конклава е установена с апостолическата конституция Universi Dominici Gregis на папа Йоан Павел II от 22 февруари 1996 г.,Папа Йоан Павел II (1996):Universi Dominici Gregis допълнена и изменена на два пъти от папа Бенедикт XVI: на 11 юни 2007 г. с писмо motu proprio, озаглавено De aliquibus mutationibus in normis de electione Romani PontificisПапа Бенедикт ХVI (2007)De aliquibus mutationibus in normis de electione Romani Pontificis и на 22 февруари 2013 г. с писмо motu proprio – Normas Nonnullas.Normas Nonnullas За папа може да бъде избран всеки мъж-католик, даже мирянин без духовен сан. Фактически от 1378 г. за папи са избирани само кардинали.
История на папските избори Изисквания към кандидатите Първоначално за римски епископ, както и въобще за епископ, можело да бъде избран и новопокръстен. Впоследствие, във връзка с проблемите, свързани с избирането през 767 г. на антипапата Константин II, на Римския Синод през 769 г. папа Стефан III (IV) въвежда правилото, че римското духовенство има право да избира римския епископ, но само от числото на кардиналите-презвитери или кардиналите-дякони. С булата In nomine Domini от 13 април 1059 г., папа Николай II изрично постановява, че когато папата умре, кардинал-епископите трябва да издигнат измежду своите редици кандидат за нов папа, който трябва да бъде избран измежду римските духовници, освен ако не може да се намери достоен кандидат, в който случай, може да бъде избран духовник от друга епархия. През 1179 г. Третият латерански събор връща старите правила относно кандидатите за римски епископ, като позволява за папа да бъде избран всеки неженен мъж-католик. Последният избран папа, който не е бил кардинал на Римската църква е Урбан VI, избран за папа през 1378 г. Съгласно сега действащата апостолическа конституция Universi Dominici Gregis от 1996 г., ако избрания за папа не е епископ, той трябва незабавно да бъде ръкоположен в епископски сан.
Макар че папата е и епископ на Рим, не е задължително да бъде нито римлянин, нито дори италианец. Папа Бенедикт XVI е немец, а неговият предшественик Йоан Павел II – поляк. По време на Римската империя и Средните векове са избирани папи от различни националности – гърци, сирийци, немци, французи, испанци и др. След папа Адриан VI, избран през 1522 г., който е от Нидерландия, но немец по произход, до избирането на папа Йоан Павел II през 1978 г., за период от повече от 450 години на папския престол са избирани само италианци.
Избирателно тяло
Неизвестно е как са протичали първите епископски избори, но най-вероятно първите римски епископи са избирани от апостолите и техните най-близки помощници. Впоследствие право да избират римския епископ преминава върху духовниците и римския народ. Свети Киприян Картагенски посочва, че папа Корнелий е избран „в съгласие с желанието на Бога и Неговата Църква, със свидетелството на почти целия клир, от събор на най-възрастните епископи и добри хора“.Joyce, G. H. (1913). "Election of the Popes". Catholic Encyclopedia. New York: Robert Appleton Company. Впоследствиео правото на избор на римски епископ преминава върху римското духовенство, което избира папа не чрез гласуване, а най-често посредством акламация или консенсус, и последващо утвърждаване от римската църковна община. Това довежда до чести недоразумения и до поява на антипапи, особено след като римският папа започва да играе важна роля в църковния и светски живот.Fanning, W. H. W. (1913). "Papal Elections". Catholic Encyclopedia. New York: Robert Appleton Company.
През 769 г. Латеранският синод отменя задължителното съгласие на народа за избор на папа, но Римският синод през 862 г. възстановява това право на римската аристокрация. През IХ и Х век избора на римския епископ зависи основно от императорите на Свещената Римска империя. На 13 април 1059 г. папа Николай II издава булата In nomine Domini, съгласно която кардиналите стават единствени избиратели на римските папи, а съгласието на народа става чисто формално. Кардинал-епископите и всички други кардинали пристъпват към избора на папа, като останалата част от духовенството и миряните си запазват правото на акламация на техния избор. Запазва се и правото на одобрение на папата от страна на императора. Постановленията на булата са потвърдени от Латеранския поместен събор от 1059 г.
Вторият латерански събор през 1139 г. постановява, че и допълнителното съгласие на останалото духовенство и народа не е необходимо за каноничността на избора. Третият латерански събор от 1179 г., също взема решение в канон 1, че папата трябва да се избира само от Колегията на кардиналите.
През по-голямата част от Средновековието броят на кардиналите бил малък, а по времето на папа Александър IV те остават само седем.Sägmüller, Johannes Baptist (1913). "Cardinal". Catholic Encyclopedia. New York: Robert Appleton Company. Поради тежкия и дълъг път, до мястото на провеждане на изборите успявали да пристигнат само част от кардиналите. Малкият брой на явилите се кардинали-избиратели, от своя страна, довежда до това, че всеки кардиналски глас имал голяма тежест, като при това политическото влияние върху гласуването още повече се засилва.
След смъртта на папа Климент IV през 1268 г., папските избори през 1268 – 1271 г. стават най-продължителните в историята на папството. В течение на 2 години и 9 месеца кардиналите събрани в италианския град Витербо, не могли да постигнат съгласие за избора на нов папа. Поведението на кардиналите възмутило гражданите, и те ги заключили в двореца, с предупреждението че ще останат вътре докато не изберат нов папа. Кардиналите продължали да спорят и да се карат помежду си. тогава вярващите съборили покрива на сградата и оставили духовниците само на хляб и вода, вече настъпвала зимата. Скоро студът и гладът заставили кардиналите да постигнат съгласие. Така бил избран папа Григорий X. На 16 юли 1274 г. по време на Втория лионски събор, папата издава конституцията Ubi periculum, с която установява реда за избиране на папите само посредством „конклав“, като този начин за избиране на римския понтифик става единствения възможен.Папа Григорий Х (1274). Ubi periculum Предвижда се по време на конклава кардиналите да бъдат заключени в изолирано помещение. Ако след изтичането на три дни кардиналите не успеят да изберат нов папа, те имат право само на едно ястие на хранене, а ако не успеят да постигнат съгласие в продължение и на следващите пет дни, храната им се ограничава само хляб, вино и вода. В допълнение, по време на периода Sede vacante, всички църковни приходи, дължащи се на кардиналите, се задържат от шамбелана и след това се предават на разпореждане на новия папа.
В резултат на тези строги правила, следващите конклави довеждат до много по-бързо избиране на папи, особено първият от тях през януари 1276 г., който продължава само един ден и завършва с избора на папа Инокентий V. Тези строги правила не се харесват на кардиналите и папа Йоан XXI временно ги суспендира. Но папа Целестин V ги възстановява, като през 1294 г. издава булите Quia in futurum, Pridem и Constitutionem.
Оттогава насам, без изключение, папата се избира само от кардиналите участващи в конклава. Това положение е утвърдено в редица папски актове издадени през последните 700 години: булата Ne Romani на папа Климент V от 1311 г., булата In eligendis на папа Пий IV от 1562 г., булата Aeterni Patris Filius на папа Григорий XV от 1621 г., моту проприо Cum proxime на папа Пий XI от 1922 г., конституцията Vacantis Apostolicae Sedis на папа Пий XII от 1945 г., моту проприо Summi Pontificis electio на папа Йоан XXIII от 1962 г., моту проприо Ingravescentem Aetatem на папа Павел VI от 1970 г., с което се установява пределна 80-годишна възраст за кардиналите, за да участват в избора на римски папа, което положение е потвърдено и от апостолическата конституцията Romano Pontifici Eligendo на папа Павел VI от 1975 г.
Сега действащата апостолическа конституция Universi Dominici Gregis на папа Йоан Павел II от 1996 г. изрично предвижда, че правото да избират римския папа принадлежи изключително на кардиналите на Свещената Римска църква, с изключение на тези, които са достигнали осемдесетгодишна възраст преди деня на смъртта на римския папа, като максималният брой на кардиналите-избиратели не трябва да надвишава сто и двадесет.
Способи (форми) за избор на папа
През хилядолетната история на папските избори били възприети три способа (форми) за избиране на папа: чрез акламация, чрез компромис или чрез тайно гласуване. Те са посочени като законни способи за избор в редица папски актове: папската була Aeterni Patris Filius от 1621 г. на папа Григорий XV, апостолическата конституция Vacantis Apostolicae Sedis от 1945 г. на папа Пий XII, апостолическа конституция Romano Pontifici Eligendo от 1975 г. на папа Павел VI.
Първият способ за избор е чрез акламация (или вдъхновение), при който се счита че е налице когато кардиналните, вдъхновени от Светия Дух, свободно и по своя инициатива, провъзгласяват единодушно и явно едно лице за Върховен понтифик на Римската църква. Тази процедура може да се осъществи само ако е приета единодушно от всеки един от кардиналите в конклава, дори и тези, които поради болест са били в стаите си.