Историята на Аржентина обхваща времето от първото човешко присъствие по тези земи до днешни дни и е разделена на четири основни периода: доколумбова епоха или ранна история (до 16 век), колониален период (приблизително 1516 – 1810 г.), войните за независимост и началото на следколониалния период на страната (1810 – 1880 г.) и история на съвременна Аржентина, започваща от около 1880 г.
Най-ранната история на съвременната територия на Аржентина започва с първите човешки селища в южния край на Патагония преди около 13 000 години. Писмената история започва с пристигането на испанските хронисти от експедицията на Хуан Диас де Солис през 1516 г. в Рио де ла Плата – експедиция, която бележи началото на испанското владичество в този регион. През 1776 г. испанската корона основава Вицекралство Рио де ла Плата, съвкупност от територии, от които, с революцията от май 1810 г., започва процесът на постепенно формиране на няколко независими държави, включително т.нар. Обединени провинции Рио де ла Плата. След обявяването на независимост на 9 юли 1816 г., военното поражение на Испанската империя през 1824 г. и продължителна гражданска война в периода 1853 – 1861 г., се създава федерална държава, позната днес като Република Аржентина.
Доколумбова епоха Териториите са относително слабонаселени до периода на европейската колонизация. Най-ранните следи от човешко присъствие датират от палеолита, а след това се увеличават по време на мезолита и неолита.Santillán, p. 17 Въпреки това големи области във вътрешността очевидно остават ненаселени по време на продължителното засушаване между 4000 и 2000 г. пр.н.е.A Gil, M Zárate & G Neme (2005), Mid-Holocene paleoenvironments and the archeological record of southern Mendoza, Argentina. Quat. Intern. 132: 81 – 94. Уругвайският археолог Раул Солер разделя коренното население на Аржентина на три основни групи: ранен стадий на ловци и събирачи на храна без обработка на керамика, напреднал стадий на събирачи и ловци и ранен стадий на земеделци с обработка на керамика.Santillán, p. 18 – 19 Артефакти на втората група може да се открият в пампасите и южна Патагония, а третата включва чаруаките и гуараните.
Някои от различните групи включват она в Огнена земя, ягана (в архипелага между протока Бигъл и нос Хорн), теуелче в Патагония, много народи, живеещи в литоралната зона, гуякуру и матако в Чако. Гуараните се разселват в обширни райони на Южна Америка, но се заселват за постоянно само на няколко места в днешна Аржентина.
Испански колониален период
Европейците за първи път достигат района през 1502 г. с пътуването на Америго Веспучи. През 1516 г. испанският мореплавател Хуан Диас де Солис посещава територията, днес известна като Аржентина, а през 1536 г. Педро де Мендоса основава малко селище на днешното местоположение на Буенос Айрес, което е изоставено през 1541 г. То повторно е създадено през 1580 г. от Хуан де Гарай, а преди това, през 1573 г., Херонимо Луис де Кабрера основава днешния град Кордоба. Тези области са част от Вицекралство Перу със столица Лима, и заселниците пристигат от този град. За разлика от други райони на Южна Америка, заселването на естуара на Рио де ла Плата не е повлияно от треска за злато, поради липсата на благородни метали.Mitre, p. 8 – 9
Естествените пристанища в устието на Ла Плата не са използвани по това време, тъй като всички кораби са предназначени за пристанището Каляо, в близост до Лима – обстоятелство, което води до това, че контрабандата се превръща в нормално средство за търговия в градове като Асунсион, Буенос Айрес и Монтевидео.Abad de Santillán, стр. 391:
През 1776 г. испанците основават Вицекралство Рио де ла Плата. То се състои от днешните държави Аржентина, Уругвай и Парагвай, както и голяма част от територията на съвременна Боливия. Буенос Айрес, вече начело на новата политическа структура, се превръща в процъфтяващо пристанище – приходите от мините в Потоси, нарастващата морска търговия, развитието на скотовъдството за износ на кожени изделия и други продукти, както и други политически причини, го издигат постепенно в един от най-важните търговски центрове в региона.
Вицекралството обаче просъществува кратко време поради липсата на вътрешна сплотеност между регионите, от които е съставено, както и недостатъчната испанска подкрепа. След поражението при Трафалгар, което дава на британците превъзходство по море, корабите от Испания отново започват да пристигат рядко. Британците се опитват да нахлуят в Буенос Айрес и Монтевидео през 1806 и 1807 г., но са победени и двата пъти от Сантяго де Линиерс. Тези победи, постигнати без помощта на метрополията, увеличават самоувереността на града.Luna, Independencia..., p. 28
Началото на Полуостровната война в Испания, пленяването на крал Фердинанд VII и налагането от Наполеон на брат му Жозеф на испанския трон, предизвикват голямо безпокойство във вицекралството. Някои считат, че без крал народите в Америка би трябвало да могат да се управляват сами. Тази идея довежда до многократни опити за отстраняване на местната власт (въстанията в Чикисака, Ла Пас, Монтевидео и бунтът на Алзага в Буенос Айрес), които обаче без изключение са краткотрайни. Нов опит, този път успешен, е Майската революция, която избухва при вестта, че цяла Испания е окупирана, с изключение на Кадис и Леон.
Войни за независимост
Майската революция сваля от власт вицекраля Балтазар Идалго де Киснерос и го заменя с хунта, Първото събрание (Примера хунта). Промяната не е ограничена само до главата на формата на управление – революцията започва процес на преход от абсолютна монархия към република в съответствие с тогавашните идеи от епохата на Просвещението, макар че са обсъждани и други варианти като конституционна монархия или регентство. Вицекралството е преименувано (от съчетанието е премахната думата „вицекралство“) на Обединени провинции Рио де ла Плата. Въпреки това статусът на различните територии, принадлежащи към бившото вицекралство, се променя многократно по време на войната – някои райони остават лоялни към предишното устройство, други са превземани или отвоювани обратно, и това по-късно води до разделянето им на няколко държави.
Първите военни кампании срещу роялистите са водени от Мануел Белграно и Хуан Хосе Кастели. Хунтата, след разширението ѝ във Велико събрание (Хунта Гранде), е заменена от Първия триумвират. На свой ред той е заменен от Втория триумвират няколко години по-късно, който свиква Събранието от година XIII с цел обявяването на независимост и написването на конституция. Събранието обаче не извършва нито едно от двете неща, а заменя триумвиратите с едноличен държавен глава, Върховния ръководител на Обединени провинции Рио де ла Плата.
По същото време Хосе де Сан Мартин пристига в Буенос Айрес заедно с други генерали от Полуостровната война. Те вливат нови сили на революцията, която е изложена на риск от пораженията на Белграно и Кастели и роялистката съпротива в Банда Ориентал. Карлос Мария де Алвеар превзема Монтевидео, а Сан Мартин започва военна кампания, която обхваща значителна част от испанските територии в Америка. Той създава Армията на Андите в Мендоса и, с помощта на Бернардо О'Хигинс и други чилийци, прекосява Андите и освобождава Чили. С чилийския флот на свое разположение Мартин се премества в Перу, освобождавайки и тази страна от испанците.
Докато Сан Мартин подготвя преминаването на Андите, в Тукуман е свикано ново събрание – Конгресът от Тукуман. Той най-накрая обявява независимостта на страната на 9 юли 1816 г. Боливия я последва през 1825 г., а Уругвай е създаден три години по-късно в резултат на Аржентино-бразилската война.
Обединеното кралство официално признава независимостта на Аржентина на 2 февруари 1825 г., с подписването на Договор за приятелство, търговия и навигация от страна на британския шарже д'афер в Буенос Айрес, Удбайн Периш. Испания признава независимостта на Аржентина едва след няколко десетилетия.
Гражданска война
Поражението на испанците е последвано от продължителна гражданска война между унитарианците и федералистите, като причините са политическото устройство на страната и ролята на Буенос Айрес в него. Унитарианците смятат, че градът трябва да ръководи по-слабо развитите провинции, като седалище на една силна централизирана власт. Федералистите от друга страна считат, че страната трябва да е федерация на автономни провинции – като успешния пример на Съединените американски щати. През този период Аржентинската конфедерация е без държавен глава, след като поражението на унитарианците в битката при Сепеда слага край на управлението на Върховните ръководители и на конституцията от 1819 г. През 1826 г. е проведен нов опит да се напише конституция, довел до избирането на Бернардино Ривадавия за президент на Аржентина, но изборът е отхвърлен от провинциите. Ривадавия подава оставка поради лошото ръководство във войната срещу Бразилия и конституцията от 1826 г. е отменена.
По това време губернаторите на провинция Буенос Айрес получават правомощия да ръководят международните отношения на конфедерацията, включително войните и плащането на дългове. Доминиращата фигура през този период е федералистът Хуан Мануел де Росас, който е представян по различен начин от различните историографски течения в Аржентина: либералните историци обикновено го считат за диктатор, а ревизионистите го подкрепят въз основа на защитата му на националния суверенитет. Росас управлява провинция Буенос Айрес от 1829 до 1852 г., посрещайки многобройни военни заплахи – от провинции, опитващи да се отцепят, от съседни страни и дори от европейски държави. Въпреки че Росас е федералист, той продължава да държи митническите постъпления от Буенос Айрес под изключителния контрол на града, макар другите провинции да очакват да получат част от приходите. Росас счита, че това е справедлива мярка, тъй като само Буенос Айрес изплаща външния дълг – натрупан от заема, който Ривадавия взима от Baring Brothers, войната за независимост и войната срещу Бразилия. Той създава собствени полувоенни формирования, Sociedad Popular Restauradora, по-известни като Mazorca.
Нежеланието на Росас да свика ново събрание, което да приеме конституция, довежда до обръщането на генерал Джусто Хосе де Уркиса от провинция Ентре Риос срещу него. Уркиса побеждава Росас в битката при Касерос и свиква събрание. Новоприетата аржентинска конституция от 1853 г. е, с някои изменения, все още в сила и до днес. Тя обаче не е приета веднага от провинция Буенос Айрес, която се отделя от конфедерацията и се завръща едва няколко години по-късно. Първият президент на обединената държава е Бартоломе Митре.
История на съвременна Аржентина Разширяване на границите и депресията от 1890 г.
През втората половина на 19 век в Аржентина настъпва икономическо развитие, свързано с модернизации в земеделието, чуждестранни инвестиции, нови железопътни линии и пристанища, както и имиграционна вълна от Европа. Митре побеждава Чачо Пенялоса, отслабвайки федералистката фракция. Аржентина се присъединява към Уругвай и Бразилия срещу Парагвай във войната на Тройния съюз, която приключва по време на управлението на Сармиенто с поражението на Парагвай и анексирането на част от нейната територия от Аржентина. През 1868 г. Митре е наследен като президент от Доминго Фаустино Сармиенто, който насърчава развитието на общественото образование, културата и телеграфите. Сармиенто побеждава последните федералистки настроени каудильоси (политически и военни водачи в провинциите).
Николас Авелянеда, следващият президент на Аржентина, разширява националните граници на юг със завладяването на Патагония, водено от неговия министър Хулио Рока. Тази военна кампания отнема по-голямата част от териториите на местните племена и намалява тяхното население. Един последен въоръжен конфликт с Митре и Карлос Техедор слага окончателно край на гражданската война с федерализацията на Буенос Айрес.