Битката при Лайпциг, известна и като Битката на народите (), се състои между 16 и 19 октомври 1813 г.

Това е най-голямото сражение по време на Наполеоновите войни и най-голямата битка в световната история до началото на Първата световна война – в нея участват над 500 000 души. Френският император Наполеон Бонапарт претърпява поражение от обединените сили на Шестата коалиция.

Сражението се води на територията на Саксония, близо до град Лайпциг, и включва германски войски, както от едната, така и от другата страна (част от армията на Наполеон е от войски от неговите съюзници от Рейнския съюз). Битката има решаващ характер за последвалите военни и политически действия – тя води до нахлуването на коалиционните сили във Франция през 1814 г. и до първото оттегляне на Бонапарт от престола.

Предистория След катастрофалната кампания на Бонапарт в Русия (довела до унищожаването на голяма част от френската армия) и пораженията на неговите маршали в Полуостровната война през есента на 1812 г., използвайки удачния момент, срещу французите въстава и Прусия. На 28 февруари 1813 г. в Калиш е сключен съюз между Русия и Прусия, насочен срещу Франция. Обединените руско-пруски войски освобождават Германия почти до Елба.

Наполеон, който през това време е набрал нови армии (но предимно новобранци – на мястото на загиналите в Русия ветерани), усилено търси начин да установи отново своите владения на изток. Императорът успява да спечели две трудни победи над руско-пруските сили в битките при Лютцен (на 2 май) и Бауцен (на 20 – 21 май). Тези победи водят до сключване на краткотрайно примирие (на 4 юни) за прекратяване на огъня.

Примирието бързо завършва с влизането във войната на Австрия и Швеция на 11 август. Силните антифренски настроения в цяла Европа довеждат до образуването на Шестата коалиция, включваща Руската империя, Австрия, Прусия, Швеция, Великобритания, Испания, Португалия и някои от немските княжества. За германците това е освободителна война. Като цяло, страните от коалицията могат да извадят на бойното поле над един милион войници – вероятно по времето на битката при Лайпциг, коалиционните войски на изток от Рейн надхвърлят този брой. От своя страна, френската армия се е стопила до няколкостотин хиляди души.

Силите на коалицията се разделят на три армии – Северна, под командването на шведския кронпринц Бернадот, Силезийска, водена от пруския фелдмаршал Блюхер и Бохемска (под командването на австрийския фелдмаршал Шварценберг). Руските войски (водени от генералите граф Бенигсен и Барклай де Толи) представляват значителна част и от трите армии, но по политически причини цар Александър I не настоява за руски главнокомандващ.

Първоначално военните действия се водят с променлив успех. Наполеон, с победата си при Дрезден на 27 август, отхвърля Бохемската армия обратно в Австрия. От своя страна, коалиционните сили следват стратегията, предначертана в плана от Трахенберг – да избягват директни сблъсъци с Бонапарт и да се стремят към сражения с корпусите, водени от неговите маршали. Това довежда до редица победи – над маршал Удино в битката при Гросбеерен (на 23 август), над маршал Макдоналд при Кацбах (на 26 август), над генерал Вандам при Кулм (на 29 – 30 август) и над маршал Ней при Деневиц (на 6 септември). 120-хилядната армия на маршал Удино не успява да превземе Берлин и Наполеон е принуден да се оттегли на запад. След тези сражения настъпва затишие за около 3 седмици, като и двете страни набират нови сили.

Оставяйки силен гарнизон в Дрезден и заслон на юг срещу Бохемската армия, императорските войски прекосяват Елба в края на септември и се прегрупират край Лайпциг, откъдето могат да защитават снабдителните си линии и да посрещнат съюзниците. Разчитайки първо да разбие армиите на Бернадот и Блюхер, Наполеон разполага армията си около града. Бонапарт се стреми към решаваща битка, тъй като стратегията на изтощение дава превес на съюзниците, които имат по-големи човешки ресурси. Според историците, ключови за решението на Наполеон се оказват тактическото надценяване на френските войски, изтощени от предните сражения и многодневните преходи, и стратегическото подценяване на военната сила на съюзниците. Поради невярна информация, той се съмнява и в придвижването на австрийската Бохемска армия. Също така императорът грешно предполага, че руско-пруската Силезийска армия се намира доста по на север, отколкото се оказва в действителност.

Съюзниците са подсилени със свежи подкрепления и в началото на октомври преминават в настъпление. Силезийската армия на фелдмаршал Блюхер заобикаля Дрезден от север и прекосява Елба северно от Лайпциг. Към нея се присъединява и бавно придвижващата се Северна армия на Бернадот. Бохемската армия на фелдмаршал Шварценберг заобикаля Дрезден от юг и също се придвижва в посока към Лайпциг, в тил на Наполеон.

Сили на страните Френската империя и съюзниците ѝ Въпреки поражението в Руската кампания през 1812 г., Наполеон за кратко време успява да увеличи числеността на френските войски на изток от 30 до 130 хиляди души (с отчитането на войските на съюзниците – до 400 хиляди), но не успява да възстанови кавалерията си. При Лайпциг французите имат 9 пехотни корпуса (над 120 хиляди души), императорската гвардия (3 пехотни корпуса, кавалерийски корпус и артилерийски резерв, всичко – 42 хиляди), 5 кавалерийски корпуса (до 24 хиляди) и Лайпцигския гарнизон (около 4 хиляди). Бойният ред на французите в началото на битката Bruchmüller, W.: Kleine Chronik der Universität Leipzig von 1409 – 1914, Лайпциг, 1914 г. Общата численост на силите е около 190 000 души – освен французи, в армията на Бонапарт има народности от съюзни, завладени или васални на Френската империя държави – германци (предимно саксонската дивизия в състава на 7-и пехотен корпус), поляци, италианци, фламандци и холандци. Полският контингент (8-и пехотен корпус) наброява към 5 хиляди души.

Шестата коалиция Силите на съюзниците се съсредоточават край Лайпциг на части. Първи пристигат руско-пруската Силезийска армия на Блюхер (54 – 60 хиляди души, 315 оръдия) и австро-руско-пруската Бохемска армия на Шварценберг (133 хиляди, 578 оръдия). В хода на сражението по-късно се включват пруско-руско-шведската Северна армия на Бернадот (58 – 85 хиляди, 256 оръдия), руската Полска армия на генерал Бенигсен (46 хиляди, 162 оръдия) и 1-ви австрийски корпус на Колоредо (8 хиляди, 24 оръдия). Статията „Лейпцигское сражение“ в Большая советская энциклопедияН. А. Левицкий, Полководческое искусство Наполеона, Москва. 1938 г., стр. 223 Общата численост на коалиционните армии достига над 300 000 души – 127 хиляди руснаци, 89 хиляди поданици на Австрийската империя (австрийци, унгарци, славяни), 72 хиляди прусаци и 18 хиляди шведи.

Пълководци Френската империя и съюзниците ѝ

Върховен главнокомандващ на цялата френска армия е император Наполеон I Бонапарт. Въпреки неуспехите си през есента на 1812 г. и първата половина на 1813 г., той продължава да властва над половин континентална Европа.

Поляците, останали верни съюзници на Наполеон, са водени от княз Йозеф Понятовски, племенник на последния крал на Полша – Станислав Август. Понятовски, както и повечето поляци, е приветствал Тилзитския мир, считайки го за първа крачка към независимост на Полша под протектората на Франция. Отличава се при обсадата на Данциг и в битката при Фридланд (1807 г.) и по-късно е назначен за военен министър на временното правителство на Полша, а през 1808 г. – за главнокомандващ на полските войски. Участва в Руската кампания през 1812 г., сражавайки се при Бородино. След отстъплението от Русия остава верен на Наполеон. В първия ден на битката при Лайпциг става единствения чужденец, получил маршалски жезъл от ръката на френския император. Кралят на Саксония Фридрих Август I попада в нелеко положение – той е принуден да воюва на страната на Наполеон. По силата на Тилзитския мир, Саксония е получила Котбуския окръг, отнет от Прусия, както и Варшавското херцогство, образувано от полски земи, принадлежали на Прусия, Австрия и Русия. Когато през 1813 г. руско-пруските войски навлизат в Саксония, Фридрих Август (формално херцог на независимото Варшавско херцогство) бяга от Дрезден, опасявайки се да не изгуби короната си в случай на победа на Прусия. Съветниците на Фридрих Август – Лангенау и граф Зенфт, настояват за сближение с Австрия, но кралят отказва, знаейки, че Австрия ще иска отричане от правата му върху Варшавското херцогство. Въпреки това, на 20 април 1813 г. е подписана тайна конвенция с Австрийската империя, в резултат на която Фридрих Август отказва да даде кавалерия на Наполеон и забранява влизането на френски войски в крепостта Торгау, като по този начин спира движението на корпуса на маршал Ней към Берлин. След победата на Бонапарт в битката при Лютцен, Фридрих Август сваля от поста съветника си граф Зенфт и в собственоръчно написано писмо моли френския император за прошка. Когато Наполеон на 7 октомври напуска Дрезден, Фридрих Август го последва със своето семейство.

Шестата коалиция

За главнокомандващ на коалиционните войски е избран австрийския фелдмаршал княз Шварценберг. Потомък на стар благороднически род, през кампанията от 1805 г. той успешно се сражава против французите в битката при Улм. По време на Руската кампания на Наполеон командва австрийския спомагателен корпус (около 30 000 души) в състава на Великата армия на Бонапарт. Действа крайно внимателно и успява да избегне големи сражения с руските войски. След разгрома на Наполеон в Русия, силите на Шварценберг не участват в активни бойни действия, но прикриват тила на отстъпващия френски корпус на Рение. След присъединяването на Австрия към Шестата коалиция против Наполеон през август 1813 г. фелдмаршалът е назначен за командващ на обединената Бохемска армия. На 27 август, в битката при Дрезден, армията претърпява поражение и отстъпва към Бохемия, където остава до началото на октомври. Шварценберг има репутацията на внимателен пълководец, умеещ да поддържа добри отношения с монарсите.

Въпреки че руските войски са командвани от генерали, от които най-влиятелен е Барклай де Толи, император Александър I често се намесва в оперативното ръководство на частите. През 1813 г. руският император е основният създател на Шестата коалиция против Бонапарт. Нахлуването на наполеоновите армии е прието от Александър не толкова като огромна заплаха за Русия, колкото като лично оскърбление, а самият Наполеон става негов личен враг. Руският монарх упорито отхвърля всички френски предложения за мир, тъй като смята, че това би обезценило жертвите, понесени по време на войните. Многократно дипломатичният характер на Александър спасява коалицията от разпадане.

За разлика от него, кралят на Прусия, Фридрих Вилхелм III, не се намесва в ръководството на пруските войски. Загубвайки в резултат на Тилзитския мир половината си владения, той е принуден да подпише договор, съгласно който Прусия предоставя 20 хиляди войници в помощ на френската армия в Руския поход през 1812 г. Въпреки това, силните антифренски настроения на доста офицери и политици (Гнайзенау, Щайн и др.) водят до създаването на руско-немски легион (през ноември 1812 г. достига 8 хиляди души), който воюва с наполеоновите армии. Характерът на пруския крал не се отличава с твърдост – той е принуден да се присъедини към въстанието против Бонапарт, опасявайки се да не изгуби короната си. През март 1813 г. Фридрих Вилхелм се обръща с възвание към народа си, обявявайки освободителна война срещу французите.