Европейският съюз (съкратено ЕС, Евросъюз) е политически и икономически съюз между 27 европейски държави. Той е резултат от процес на доброволна политическа и икономическа интеграция между национални държави в Европа, които делегират упражняването на определени изпълнителни, законодателни и юридически правомощия на наднационални институции. ЕС е самостоятелно юридическо лице, притежаващо правомощия да действа независимо от съставящите го държави в рамките на предоставените му компетенции. Неговият статус е регламентиран в Договора за Европейския съюз (ДЕС) и Договора за функционирането на Европейския съюз, в сила от 1 декември 2009 г.
През 2012 г. на ЕС е присъдена Нобелова награда за мир, за продължаващия над шест десетилетия принос за напредъка на мира и съгласието, демокрацията и правата на човека в Европа.
Държавите членки са му предоставили голям кръг от правомощия, включително в областта на външните работи и политиката на сигурност. В изчерпателно изброени в ДЕС области (напр. в областта на митническия съюз) на ЕС е предоставена изключителната компетентност да приема правнообвързващи актове, като държавите членки повече нямат правото да приемат свои. В други области ЕС притежава споделена с държавите членки компетентност. В тези области на т.нар. споделена компетентност държавите членки могат да приемат национални актове, доколкото ЕС не е упражнил правото си да приеме свои.
Политическата система на ЕС отличава съюза от международни организации като Организацията на обединените нации и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. Функционирането на ЕС се осъществява от неговите органи и учреждения, някои от които са наднационални, а други – междуправителствени. Типичен представител на наднационалните органи е Европейската комисия, която има основно изпълнителни функции. Нейните членове, макар и излъчени от правителствата на държавите членки, са напълно независими от тях. Законодателните функции се упражняват от Европейския парламент (наднационален орган, съставен от лица, избрани пряко от гражданите на ЕС) и Съвета на Европейския съюз (състоящ се от по 1 представител на всяка държава членка на ниво министър). На свой ред съдебният контрол се осъществява от Съда на Европейския съюз (СЕС). Той е съставен от Съд (27 съдии от всяка държава членка), Общ съд (27 съдии от всяка държава членка) и специализирани съдилища, като единственият специализиран съд, създаден до момента, е Съдът на публичната служба, състоящ се от 7 съдии. От своя страна Европейският съвет, състоящ се от държавните или правителствени ръководители на държавите членки, своя председател и председателя на Европейската комисия, определя политическите насоки и приоритети на Съюза и дава необходимия тласък за неговото развитие.
Сред основните задачи на Европейския съюз е осигуряването на вътрешен пазар, който обхваща пространство без вътрешни граници, в което е осигурено свободното движение на хора, стоки, услуги и капитали. Съюзът поддържа обща политика по отношение на селското стопанство, риболова, околната среда, защитата на потребителите, транспорта, енергетиката и др. ЕС разполага с изключителна компетентност в областите на паричната политика на държавите членки, чиято парична единица е еврото, митническия съюз (който налага забрана на митата върху вноса и износа между държавите членки и на всички такси с равностоен на мито ефект и въвежда обща митническа тарифа при техните отношения с трети страни), търговската политика, опазването на морските и биологичните ресурси в рамките на общата политика в областта на риболова и др.
В икономически план със своето население от над 446 милиона души през 2020 г. ЕС е създал приблизително 22% от паричния световен брутен продукт.
На 31 януари 2020 г. в полунощ (централноевропейско време) Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия напуска Европейския съюз след 47 години членство, с което от 28 страните членки стават 27.The EU's response to Brexit Това представлява първият случай на страна възползвала се от възможността за напускане на Съюза по установения ред от Договора от Лисабон.
История
Постоянните опити за обединение на различните европейски народи предхождат самите държави. Преди 3000 години със силата на меча над Европа властват келтите, а след тях и римляните. Империята на Карл Велики и Свещената Римска империя в продължение на стотици години обединяват под слаб контрол големи области от континента. В по-ново време митническият съюз на териториите под Наполеонова власт в началото на 19 век е пример за мимолетно обединение на значителни части от Европа.
Като се има предвид многообразието от езици и култури на Стария континент, опитите за обединение обикновено били насилствени. Едно от първите предложения за мирно съюзяване на равноправни европейските държави е направено от Виктор Юго през 1851 г. Катастрофалната за континента Първа световна война е последвана от Втора световна война, която оставя след себе си Европа в разруха. Съюзниците победители във войната са твърдо решени завинаги да премахнат възможността за възникване на война на континента и в опит да възстановят Европа, редица европейски политици възприемат идеята за наднационален съюз. Идеята за формирането на Европейска общност за въглища и стомана (ЕОВС) е на служителя във френското външно министерство Жан Моне. Министърът на външните работи на Франция Робер Шуман дава гласност на тази идея на 9 май 1950 г. (това е и причината този ден да се чества като Ден на Европа). Вдъхновена от функционалисткия подход на Жан Моне, тя цели – така, както е представено от Шуман – да създаде действителна солидарност между държавите членки, солидарност, за която се очаква, че ще се разпространи и в други области. Поради тази причина структурата на ЕОВС значително се различава от тази на организациите от класически тип. Първоначалният замисъл на политиците, основали ЕОВС, е да се гарантира контрол над военната промишленост в Европа, а въглищата и стоманата са главни суровини за военния отрасъл. ЕОВС включва Западна Германия, Франция, Италия и страните от Бенелюкс. Общността се създава с подписването на Договора от Париж през април 1951 г., а влиза в сила през юли 1952 г.
Впоследствие се създават още две общности – Европейска икономическа общност и Европейска общност за атомна енергия (Евратом). Създадени са с Договорите от Рим от 1957 г., влезли в сила на 1 януари 1958 г. Общностите са създадени не само за да уредят съществуващите отношения, но най-вече за да постигнат една икономическа цел в средносрочен план – създаването на общ пазар, и една политическа цел в дългосрочен план – създаването на Европейски съюз. В продължение на няколко десетилетия Европейската икономическа общност (наричана и Общ пазар) стимулира сътрудничеството между тези западноевропейски държави. Общият пазар има свое огледално подобие и в Източна Европа – Съветът за икономическа взаимопомощ (СИВ).
Европейският съюз (ЕС) е създаден с договора от Маастрихт (официално – Договор за Европейския съюз) от 1992 г. При учредяването си той се основава на вече съществуващите две общности: Европейска икономическа общност, преименувана с Договора от Маастрихт на Европейска общност, и на Европейската общност за атомна енергия (Евратом). Употребата на неутрален термин като този за съюз позволява да се сложи край на идеологическия дебат, след като всички могат да се идентифицират в един израз, който обхваща единствено това, което всеки един би искал да вложи в него. Основни цели на Договора за Европейския съюз са насърчаването на балансирания и устойчив икономически и социален прогрес, постигане на висока степен на заетост, в частност посредством създаване на територия без вътрешни граници, укрепване на социално-икономическото единство и посредством създаването на икономически и паричен съюз и впоследствие на единна валута еврото, осъществяване на обща външна политика и политика на сигурност, въвеждане на гражданство на Съюза, създаване на общо пространство на свобода, сигурност и правосъдие, в рамките на което се осигурява свободното движение на лица, обвързано с прилагането на подходящи мерки за контрол на външните граници, предоставяне на убежище, имиграцията, както и превенция и борба с престъпността. Съществуващият дотогава Общ пазар е възприет като „първи стълб“ на новосъздадената храмова структура (по подобие на гръцки храм) с три стълба.
Европейската общност окончателно отива в историята с Договора от Лисабон, подписан на 13 декември 2007 г. Той влиза в сила на 1 декември 2009 г. и според него Европейският съюз става правоприемник на Европейската общност. Този договор бележи един нов етап в процеса на развитие на европейската интеграция.
Статус преди Договора от Лисабон За да обяснят припокриването на организациите на Европейските общности с Европейския съюз, сред европейските политици и в литературата се е наложило понятието „храмова структура на Европейския съюз“, която си служи с модела на гръцки храм с три стълба (устои), поддържащи общ „покрив“, въплътен в целите и принципите на Съюза, формулирани в общите разпоредби на Договора от Маастрихт (ДЕС). Съгласно този модел Европейските общности са първият стълб от тази храмова структура. Вторият и третият стълб са двете форми на междудържавно сътрудничество, предвидени в ДЕС, а именно „Обща политика в областта на външните работи и сигурността“ (дял V от ДЕС) и „Полицейско и съдебно сътрудничество по наказателноправни дела“ (дял VI от ДЕС). „Основите“ на храма са общите и заключителни разпоредби на ДЕС, отнасящи се до влизането му в сила, времевия и териториален обхват на неговото действие (ДЕС е безсрочен), възможността за изменения и условията за присъединяване на нови страни към него. Към тази основа се отнася и т.нар. „засилено сътрудничество“, предвидено както в разпоредбите на ДЕС за втория и третия стълб, така и в по-старите разпоредби на Договорите от Рим за създаване на Европейска Общност (ДЕО). Наред с това трите стълба на Съюза се ползват от обща институционална рамка.
Въпреки че Европейският съюз и Европейските общности често се възприемат като едно и също нещо, към момента на своето учредяване (и преди влизането в сила на Договора от Лисабон) Европейският съюз съвсем не е правоприемник на Европейските общности и техния наднационален характер. За разлика от тях, съгласно ДЕС Европейският съюз не е самостоятелно юридическо лице, притежаващо правомощия да действа независимо от съставящите го национални държави. Новите форми на сътрудничество, които ДЕС предвижда да се осъществят извън рамките на старите Европейски общности, имат подчертан междуправителствен характер.
От друга страна, всяка една от Европейските общности е самостоятелно юридическо лице и може да влиза в договорни отношения с трети страни и други международни организации. Правомощията им произтичат от Римските договори, с които са създадени, и са им „предоставени“ от страните членки. Това позволява да се твърди, че страните членки на ЕС са прехвърлили част от своя суверенитет и че ЕС започва да наподобява федерация или конфедерация. Все пак, от правна гледна точка, ЕС няма право да изземва допълнителна власт от държавите членки без предварително предоговаряне на подписаните споразумения. Липсата на това „правомощие да създава правомощия“, което се счита за същностна характеристика на една държава, е сериозен аргумент срещу това на ЕС да се гледа като на държава. Същевременно да се нарече ЕС обикновена международна организация не би било точно, особено по отношение на „първия стълб“ на Съюза – Европейските общности, който има наднационален характер.