Ислямът (, ) е монотеистична авраамическа религия, основана на Корана – книга, смятана от мюсюлманите за буквално слово на единствения Бог (Аллах). Ислямът се основава още и на преданието (сунна), описващо учението и дейността на пророка Мохамед. В буквален превод „ислям“ означава „подчинение (на Бог)“.
Последователите на исляма се наричат мюсюлмани, смятат своята религия за завършена и универсална форма на първичната монотеистична религия, разкривана и по-рано в различни времена и места, включително пред пророците Адам (Адем), Авраам (Ибрахим), Моисей (Муса) и Исус (Иса). Според ислямската традиция тези по-ранни послания са изкривени с времето. Мюсюлманските религиозни практики включват стълбовете на исляма – пет задължителни действия на поклонение пред Бог. Ислямското право (шариат) включва подробни предписания за почти всяка област на личния и обществения живот, като обхваща теми от банковото и военното дело до благотворителността и защитата на околната среда.
Със своите около 2 милиарда вярващи към 2020 г., или 25,6 % от населението на Земята, ислямът е втората по разпространение религия след християнството, а според някои оценки – най-бързо разрастващата се. Повечето мюсюлмани са привърженици на някои от двете главни разклонения на исляма – сунизъм и шиизъм.
Ислямът е преобладаващата религия в Близкия Изток и Северна Африка, както и в големи части от Азия и Субсахарска Африка. Значителни мюсюлмански общности има в Китай и Русия, както и на някои от Антилските острови. Около 13% от всички мюсюлмани живеят в Индонезия, най-голямата предимно мюсюлманска държава, 31% – в Индийския субконтинент, а други 20% – в арабските страни. Общности на мюсюлмански имигранти или хора, приели исляма, има в почти всички части на света.
Наименование Думата „ислям“ е арабско отглаголно съществително име със семитския трибуквен корен „с-л-м“ и базирано на глагола „аслама“ („приемам“, „подчинявам се“). Така „ислям“ означава приемане и подчинение на Бога, а вярващите трябва да демонстрират това, като му се покланят, следват заповедите му и избягват политеизма. В ислямската религиозна философия той е част от триадата ислям, иман и ихсан, в рамките на която включва актовете на поклонение (ибадет) и ислямското право (шариат).
В текста на Корана думата „ислям“ е използвана в няколко различни значения. Някои аяти (глави на Корана) подчертават, че ислямът е вътрешно убеждение („И когото Аллах поиска да напъти, разтваря Той гърдите му за Исляма...“), докато други го свързват с понятието „дин“, обикновено превеждано като „религия“ („Днес изградих за вас вашата религия и изпълних Своята благодат към вас, и одобрих Исляма за ваша религия“, „Ислямът е религията при Аллах“). На други места ислямът е описван като акта на завръщане към Бог и нещо повече от просто заявление на вярата.
В българския език често, особено в исторически план, мюсюлманите се наричат „мохамедани“, като този термин се използва просто като синоним на мюсюлманин. Самите мюсюлмани намират обаче тази дума за неуместна, понякога дори за обидна, тъй като според тях учението на исляма не води началото си от Мохамед като създател на религията. В исляма се приема, че божествената религия, дадена на първия човек (Адам), е именно мюсюлманската религия (която в превод от арабски означава „мирната" религия) и че това е било и учението, дадено на Авраам, Моисей и Исус. Мохамед е последният от тази верига на многобройни Божии пратеници и се счита за най-великия от пророците, възвестили Бога.
Вярвания Основните вярвания в Исляма са: вярата в един Бог (Аллах), Ангелите на Аллах (Меляики), Книгите на Аллах (Кутубуллах), Пратенците на Аллах (Русулуллах), Съдния ден (Яумуддин), Съдбата (ал-Кадр), Живота след смъртта (Ахира). В някои текстове, тези вярвания са общо шест. Причината за това е, че вярата в Съдния ден бива разглеждана като част от Живота след смъртта. Тези седем вярвания (или шест, както е обяснено по-горе), могат да се обединят в три групи. Това са Таухид (вярата, че Бог е един и че той определя съдбата), Рисалах (пророчество, което включва вярата в ангелите, книгите и пророците на Аллах) и Ахира (живот след смъртта, към което спада вярата в Съдния ден). Таухид, Рисала и Ахира определят ислямския начин на живот.
Бог Основополагащата богословска концепция на исляма е таухид – вярата в съществуването на един-единствен Бог. Често той е наричан с арабската дума Аллах, но в много неарабски езици думата се превежда или се използват както местната, така и арабската форма. В традиционното ислямско богословие Бог стои извън възможностите на човешкото разбиране и хората не трябва да си го представят в конкретен образ, а да му се покланят като на напълно абстрактна сила. В Корана той е описван с различни епитети, като най-често срещани са ал-рахман („милосърден“) и ал-рахиим („всемилостив“).
Вярата в един Бог се изразява в шахада, първият от петте стълба на исляма. Шахада означава „свидетелство“ и в него се съдържа целият смисъл на исляма – единобожието. Изричайки шахадата, човек потвърждава, че няма друг бог освен Аллах, и че Мохамед е негов пратеник. За мюсюлманите смисълът на живота е почитането на Бог. Макар че мюсюлманите приемат Исус Христос за пророк, те отхвърлят християнската доктрина за триединството на Бога и за божествеността на Христос, смятайки я за политеизъм. В ислямското богословие Христос, както и Мохамед, са просто хора и нямат божествени характеристики.
Вярата в единствения Бог е изразена в сура Ал-Ихляс от Корана: „Кажи [О, Мухаммед]: „Той е Аллах – Единствения, Аллах, Целта [на всички въжделения]! Нито е раждал, нито е роден, и няма равен Нему.“ (112)
Ангели Вярата в ангелите е едно от шестте основни вярвания в исляма. За разлика от човека, ангелите не притежават свобода на волята. Те са напълно отдадени на Аллах и безгрешни в службата си, и нямат физически, материални нужди. Те са невидими за човека, създадени са от сияние и са много изящни. В Корана ангелите са описани като „пратеници с по две, по три, по четири крила.“ Ангелите са навсякъде – на земята, на небето и около нас.
Всеки ангел изпълнява отредените му задължения. Например Джебраил (Гавриил) е главният сред ангелите и е посредник между Аллах и пророците; Микаил управлява реда в природата; службата на Исрафил е свързана с настъпването на Второто пришествие и съживяването на мъртвите; а Азраил е този, който взема душите на умиращите. Ангелите, които наблюдават и записват постъпките на човек, са двама и се намират от лявата и от дясната му страна. Този, който стои отдясно, записва добрите постъпки, а стоящият от ляво записва лошите.
Свещени книги Ислямските свещени книги са текстовете, които според повечето мюсюлмани са продиктувани от Бог на различни пророци. Според мюсюлманите ранните свещени книги, като Таурат (Петокнижие) и Инджил (Евангелие), са частично изкривени и изопачени – било в интерпретацията си, било в буквалния текст, или и в двете. Докато Коранът, последната свещена книга, е буквалното слово на Бог, автентично, поради което тя е основният религиозен текст на исляма. Коранът е продиктуван на арабски език.
За мюсюлманите текстът на Корана е разкрит пред Мохамед от Бог чрез Джебраил (а.с) по време на множество явявания между 610 година и смъртта на Мохамед на 8 юни 632 година. Смята се, че Коранът е записан от съратниците на Мохамед още преди неговата смърт, въпреки че първоначално той се предава главно в устна форма. Отделните части на Корана са събрани по времето на първия халиф Абу Бакр и са окончателно стандартизирани при третия халиф Осман ибн Афан. Текстологичните изследвания показват, че Коранът не се е променил съществено от 7. век.
Коранът е разделен на 114 глави (сури), които съдържат общо 6236 стиха (аяти). Хронологически по-ранните сури, разкрити в Мека, засягат предимно етически и духовни въпроси, а по-късните медински сури – главно обществени и морални теми. Коранът се концентрира не толкова върху правните ограничения, колкото върху моралните напътствия, и е смятан за основен „източник на ислямските принципи и стойности“. Ислямските юристи използват също хадисите (описания на живота и думите на пророка Мохамед) като допълнение към Корана и помощно средство за неговата интерпретация. Коментирането и тълкуването на Корана се нарича тафсир.
Самата дума „Коран“ означава „декламиране“ и когато мюсюлманите говорят за Корана, те обикновено имат предвид декламирането на текста на арабски, а не отпечатания текст или негов превод. Според тях Коранът е идеален само в оригиналната си форма, а преводите са несъвършени, поради различията в езиците, погрешимостта на преводачите и невъзможността за запазване на оригиналния стил. По тази причина преводите се разглеждат само като коментари на Корана, интерпретации на неговия смисъл. Оригиналът на Корана на арабски език се нарича Мусхаф. Всички преводи на други езици са превод на значението.
Пророци Пророците заемат важно място в исляма, тъй като те са посредниците между Аллах и човечеството. Пророците предават на хората посланията на Аллах. За тази важна задача Аллах избира най-достойните сред вярващите. Техните постъпки са пример за хората. Мюсюлманите вярват, че пророците нямат божествен произход. Необикновените способности, които някои от тях показват, са им дадени от Аллах и са доказателство, че са богоизбрани. Мисията на пророците е ислямът, който сам по себе си значи пълното отдаване на човека в служба на Аллах.
В Корана се споменават имената на 25 пророци. Това са Адем (Адам), Идрис (Енох), Нух (Ной), Худ (Евер), Салих (Шела), Лут (Лот), Ибрахим (Авраам), Исмаил, Исхак (Исаак), Якуб (Йаков), Юсуф (Йосиф), Шуайб (Йотор), Харун (Аарон), Муса (Моисей), Давуд (Давид), Сюлейман (Соломон), Еюб (Йов), Зюлкифл, Юнус (Ион), Иляс (Илия), Ал-Ясаа (Елиса), Закария (Захария), Яхя (Йоан Кръстител), Иса (Иисус), Мухаммед (Мохамед).
Мохамед е най-великият и последният пратеник на Аллах – „(Мухаммед) е пратеник на Аллах и последният от пророците.“ За разлика от другите пророци, които са изпращани на определени народи, Мохамед е изпратен като пророк на цялото човечество.
Вяра в Съдния ден Мюсюлманите, както и християните, вярват, че този кратък земен живот, с всичките си изпитания, ни подготвя за отвъдния живот, който е вечен. Според ислямските вярвания реалността на нашия материален свят приключва с настъпването на Съдния ден. В него Аллах изпълнява обещаното на всички според установения завет, според договора, сключен с всекиго с приемането на мюсюлманската вяра и на Откровението. Според Корана никой освен Аллах не знае кога ще настъпи Съдният ден. „Часът – скривам го докрай – непременно ще дойде, за да се въздаде на всеки според делата му“ (20:15). На този ден хората ще бъдат възкресени във физическите си тела, но със сетива и характеристики, непознати за нашите земни разбирания. „Ние отредихме смъртта за вас и не ще бъдем възпрени да променим такива като вас и да ви пресъздадем в нещо, което не ви е познато“ (56:60 – 61). Аллах уверява тези, които се съмняват, че ще бъдат възкресени: „Нима човек смята, че Ние не ще съберем костите му? Наистина Ние можем да възстановим и върховете на пръстите му“ (75:3 – 4). За разлика от живота на Земята, където хората имат свободна воля да вярват или да не вярват в Бог, да вършат добро или зло, със започването на Съдния ден хората ще бъдат лишени от този избор. Всеки човек ще бъде съден според добрите и лошите дела, които е извършил на земята. В сура Залзала (Земетръсът), Аллах казва: Ужасът, който ще обхване хората в Деня, ще бъде толкова силен, че роднинските връзки няма да имат значение – всеки човек ще бъде погълнат от мисълта за собственото си спасение. На този ден никой не ще може да помогне на ближния си.
„Съдният ден“ е само едно от наименованията на края на съществуването на нашия материален свят. В Корана са записани още множество имена, които описват това събитие. Някои от тях са: